Малките япончета, които играеха пред къщите на футбол или бейзбол го поглеждаха равнодушно и отново се връщаха към играта. Затова пък възрастните, добре облечени японски бизнесмени, които в този час се връщаха от работа с блестящите си коли, го разглеждаха с интерес. Може би се чудеха дали не живее тук. Кварталът беше аристократичен, тук се бяха настанили дори главите на Търговските мисии. Чайлдан забеляза няколко паркирани на улицата черни правителствени „Кадилака“. С приближаване към дома на Касура, търговецът на произведения на изкуството ставаше все по-нервен.
Най-сетне спряха отпред. Чайлдан плати и пое по широките мраморни стъпала.
„Ето че пристигнах — мислеше си той. — Не по работа, а поканен като гост — на вечеря.“
Преди да тръгне, Чайлдан загуби повече от час в терзания, как най-подходящо да се облече за тържествената вечеря, но поне бе сигурен че изглежда безукорно.
„Безукорно ли? — помисли си той с горчивина. — Всъщност, какво значение има това. Нима ще измамя някого — за всички ни е повече от ясно, че мястото ми не е тук, на тази земя, която е завладяна и застроена от белия човек. Аз съм чужденец в собствената си страна“.
Той пресече покрития с дебел килим коридор, спря се пред вратата която търсеше и натисна звънеца. Вратата почти веднага се отвори. На прага стоеше младата мисис Касура, гостоприемно усмихната, в копринено кимоно, препасано с оби23, дългата й черна коса се спускаше надолу по шията. Зад нея, насред хола с чаша в ръка се бе изправил мъжът й и му кимаше приветливо.
— Мистър Чайлдан. Заповядайте.
Той се поклони и влезе.
„С каква изключителна изтънченост е подреден апартамента! — мислено се възхити Чайлдан. — И същевременно — аскетичност. Съвсем малко предмети, нищо излишно. Лампа, маса, писмен шкаф, на стената — картина. Невероятното японско чувства за уаби. Непреводимо на английски. Умението да откриеш красотата в отделния предмет, в изработката, в орнамента. Да подреждаш.“
— Едно питие? — попита мистър Касура. — Скоч със сода?
— Мистър Касура… — поде той.
— Пол — поправи го младият японец. След това посочи жена си. — Бети. А вие сте…
— Робърт — промърмори мистър Чайлдан.
Седяха на мекия килим, с напитки в ръце и слушаха запис на кото, японска тринадесет-струнна цитра. Плочата бе съвсем нова и много популярна. Чайлдан забеляза че всички части на фонографа, дори говорителят са скрити. Не можеше да определи откъде точно идва звука.
— Не познавайки вашите вкусови предпочитания, — заговори Бети с мелодичен глас и леко доловим акцент — решихме да не рискуваме. На електрическия котлон в кухнята се приготвя чудесна пържола. За гарнитура — задушени картофи с лук и сос от сметана. Първо правило: не ще сгрешиш, ако на нов гост в къщата си поднесеш пържола.
— Колко мило — поклони се Чайлдан. — Много обичам пържола — така си беше. Наистина обичаше. И без това пържолата беше рядкост по Западния бряг, откак вносът от вътрешността на страната бе секнал. Не можеше да си спомни кога за последен път е ял свястна пържола.
Време беше да поднесе своя подарък на домакините.
Той извади от вътрешния джоб на сакото си малък, увит в хартия предмет и внимателно го положи на ниската масичка. И двамата веднага забелязаха жеста и се наложи да поясни:
— Скромен подарък за вас, с който искам да изразя радостта и удоволствието от това, че съм поканен във вашия дом.
Чайлдан внимателно разви хартията за да им покаже подаръка. Парче моржова кост, обработено преди стотици години от ловките ръце на китоловците от Ню Инглънд. Изящна и богата на орнаменти резба. Двамата мигновено оцениха безценния дар, дело на едновремешните моряци, които по този начин са запълвали свободното време. Нито една друга вещ не би могла да съдържа в себе си толкова много от духа на старата американска култура. Настъпи тишина.
— Благодаря ви — рече Пол.
Робърт Чайлдан се поклони.
В този миг, в душата му цареше спокойствие. Това беше дарът, за който го бе посъветвал Оракулът. Чайлдан просто бе сторил онова, което трябваше да бъде сторено. Тревогата и напрежението неусетно го бяха напуснали.
По обед бе получил от Рей Калвин вноската за фалшивите Колтове, плюс документирани уверения, че инцидентът няма да се повтори. Ала това не бе го успокоило. Едва сега, в този почти незначителен по своята същност миг, за първи път го напусна неприятното чувство, че нещата в последно време вървят наопаки. Усещането за уаби, което цареше наоколо, почти доловимото излъчване на хармонията…