Едва сега момчето забеляза, че ръцете му са посивели от пепелта на опожарения град, на изгорялата жива плът. Ужасна смес, от която той се помъчи да се отърси. Не беше кой знае колко трудно да забрави за това, друга — по-страшна мисъл бе завладяла съзнанието му, въпреки писъците и бумтежа на падащите снаряди. Гладът. Вече шест дена не бе слагал в устата си нищо друго освен варена коприва, но сега и тя не се намираше. Всичко наоколо бе разорано от сипещите се бомби. От време на време сред дима изплуваха отделни човешки фигури и после изчезваха отново. Възрастна жена със забрадка на главата и празна кошница в ръка. Еднорък мъж с невиждащи очи. И малко момиче. Не след дълго те се изгубиха сред бъркотията от повалени дървета, където се криеше и Ерик.
А опашката от танкове продължаваше да се вие като зловеща метална змия.
«Няма ли край този ужас? — питаше се момчето. — И ако има — кога ще е? Няма ли най-сетне да се задавят във кръв, тези…»“
— Мой фрайхер — прекъсна четенето му гласът на Пфердхоф. — Извинете ме — само една дума.
Райс се стресна и хлопна книгата.
— Слушам ви.
„Как само пише този човек — мислеше си той. — Направо ти спира дъха! Истински. Сякаш със собствените си очи е гледал как англичаните превземат Берлин. Бррр — той потрепери. — Удивително е все пак каква сила има литературата, дори тази евтина измишльотина, върху съзнанието на човека. Нищо чудно че книгата е забранена на цялата територия на Райха. Лично аз също бих я забранил. Не трябваше да се захващам с нея. Но връщане назад няма, ще трябва да я прочета докрай.“
— В приемната са дошли някакви моряци от немския кораб — каза секретарят. — За заверка на документите.
— Да — кимна Райс. Той пое с енергична крачка към приемната, където вече го очакваха трима моряци, облечени в еднотипни сиви пуловери, с малко нервни, но издаващи душевна сила лица. Райс вдигна ръка за поздрав:
— Хайл Хитлер! — той ги огледа с хладна усмивка.
— Хайл Хитлер! — отвърнаха малко колебливо моряците. След това извадиха своите документи. Веднага след като приключи със заверката Райс побърза да се върне в кабинета и отново се зачете в „Скакалците“. Не след дълго попадна на сцена, в която се разказваше за Хитлер. И усети, че не може да се спре, трябваше да я прочете веднага и докрай. Описваше се съдът над Хитлер. Процесът в Мюнхен — след края на войната. Хитлер, попаднал в ръцете на Съюзниците! Боже мили! А заедно с него Гьобелс, Гьоринг и всички останали. Хитлер отговаряше на американския обвинител:
„…черни, пламтящи очи, в които сякаш за миг се беше възвърнал старият боен дух. Дребното, сгърчено тяло се изпъна, главата гордо се повдигна. И сетне злобно извитите устни промълвиха с дрезгав полушепот: «Deutche, hier steh’Ich». Трепет премина по лицата на присъстващите в залата руснаци, американци, англичани и германци. «Да — помисли си Карл. — Ето го, изправен пред нас. Ние сме разгромени. Смъкната е маската от лицето на героя, който ни водеше, за да видим неговия истински лик. Нищо повече от…»“
— Фрайхер.
Райс осъзна, че не е чул кога е влязъл неговият секретар.
— Зает съм — изсъска гневно той и хлопна книгата. — За Бога, непрестанно се опитвам да прочета тази книга!
Безсмислено беше да се гневи. И той го знаеше.
— От Берлин пристигна още една шифрограма — продължи Пфердхоф. — Зърнах началото, докато я разшифроваха. Отнася се за политическата обстановка.
— И какво се казва там? — промърмори Райс като търкаше слепоочия.
— Доктор Гьобелс е направил неочаквано изявление по радиото. Голяма реч — секретарят имаше доста развълнуван вид. — Изпращат ни зашифрования текст на речта, за да го предоставим на местната преса.
— Да, добре — кимаше замислено Райс.
В мига в който секретарят излезе от стаята той отново отвори книгата. „Непрестанно надзърта, колко пъти го предупреждавах за това…“ — мислеше си той докато прелистваше страниците.
„…тишина Карл отправи взор към покрития с флаг надгробен камък.“ Тук лежи той, мир на прахта му, напуснал завинаги нашия живот. Никой не може да го върне при нас, дори демоничната сила, която го владееше. Човекът, или може би Ubermensch29?, в когото Карл бе вярвал сляпо, когото беше боготворил… до самата му смърт. Адолф Хитлер бе преминал в отвъдния живот, но Карл все още висеше на ръба на пропастта. „Няма да го последвам — шептеше мислено Карл. — Искам да живея. И да строя. Всичко ще построим наново. Трябва да го направим.“