И изведнъж, Райс почувства че го завладява страхотна, болезнена ярост. „Мислех си, че сме приключили с това. Нима ще продължава вечно? Та войната свърши преди толкова години! Мислехме, че с нея са свършили и проблемите. А после дойде провалът в Африка и този побъркан Зайс-Инкварт, който се хвърли да осъществява налудничавите планове на Розенберг. Прав е онзи проклет смешник Хоуп да ни се подиграва. И откъде само му е дошла наум тази идея — Марс заселен от евреи! Кацаме и хоп! — идват на среща. Двуглави и ниски като пигмеи. Но стига вече… трябва да се заема с непосредствените си задължения. Нямам време за подобни мисловни гимнастики — като да изпращам Einsatzkommandos по дирите на Абендсън. И без това съм затрупан от шифровани телеграми и чакащи в приемната немски моряци. Нека ония «горе» се занимават с подобни проекти — нали това им е работата.
Едно е сигурно — реши той. — ако замисля нещо подобно и се проваля, няма да имам голям избор. Или ще ме приберат на някое тихо местенце на Източния бряг, или току виж ме натикали в някоя килия да подишам цианиден газ «Циклон Б».“
Той откъсна страницата с бележката, накъса я на малки парченца и после я изгори в глинения пепелник.
На вратата се почука. Влезе Пфердхоф с обемиста папка документи.
— Знаменитата реч на доктор Гьобелс — той постави папката на бюрото. — Препоръчвам ви да я прочетете. Една от най-хубавите му речи.
Райс запали поредната цигара „Саймън Арц“ и се задълбочи в речта.
9
След близо две седмици почти непрестанна работа фирма „Едфранк — бижута по поръчка“ най-сетне бе готова с първата серия образци. Бижутата бяха подредени в стройни редици на поставка от черно кадифе. Ед Макарти и Франк Фринк дори успяха да си напечатат визитни картички върху бял кадастрон от стари коледни картички, с помощта на пригоден от гума за триене щемпел, на който артистично се преплитаха техните имена. Ефектът — донякъде благодарение на високото качество на кадастрона от коледните картички — беше потресаващ.
Всичко бе изпипано съвсем професионално — бижутата, визитните картички, навсякъде личеше опитната ръка на майстор. „А и как иначе? — мислеше си Франк. — След като и двамата сме професионалисти — не само в бижутерското изкуство, а във всичко, което зависи от ловкостта на ръцете“.
Кадифените поставки предлагаха богато разнообразие от украшения. Гривни от мед, платина, бронз и дори от стоманени брънки. Платинени медальони, с красиви сребърни орнаменти. Сребърни обеци. Брошки от сребро и мед. Именно среброто бе погълнало основната част от скромните им финанси, но си заслужаваше. Бяха купили, разбира се и няколко полускъпоценни камъка, които сега красяха брошките — перли, нефрит, опал. А потръгнат ли нещата — ще могат да си опитат късмета със злато и — дай Боже — пет-шест каратови диаманти.
Защото само златото можеше да им донесе истинска печалба. Все още на пазара се намираха стари украшения, без особена художествена стойност, които можеха да се купят евтино и после да се претопят. Всичко това обаче изискаше средства — и то много. От друга страна една златна брошка по цена на дребно се равняваше на близо четиресет медни. Подобни украшения непрестанно се търсеха на пазара и продажбата им носеше доста добра печалба… стига разбира се да стигнат веднъж до магазините. До този момент не си бяха опитвали силите там. Вниманието им беше погълнато предимно от натрупване на така наречената материална база — тезгях с електромотор, усукваща рама, шлифовъчно вретено и полировъчни дискове. Разполагаха вече с пълен набор от инструменти, от груби телени четки, през по фини шлифовъчни гривни до кожени, кадифени, памучни и шамозитни33 полиращи кръгове. И естествено, бяха се снабдили с оксиацетиленова горелка, в комплект с бутилки за кислород, очила, дозатор и всичко останало. Но най-много се радваха на бижутерските инструменти. Клещи изписани от Германия и Франция, микрометри, диамантено свредло, ножовки, щипци, пинцети, поялници втора ръка, менгемета, гласпапир, механични ножици, мънички чукчета… редици от изрядно подреден прецизен инструментариум. Разполагаха със значителен запас от игли за брошки, клипсове за обеци, верижки, каквото им потрябва. Цялото това изобилие бе погълнало близо две хиляди долара, в момента фирмата разполагаше с не повече от двеста долара. Затова пък дейността им беше легализирана с необходимите документи от администрацията на Тихоокеанските Щати. Дошло бе време да продават онова, което са създали.
„Няма на този свят купувач — мислеше си Франк — който да подложи тези изделия на по-строга преценка, от тази, на която ги подложихме самите ние.“ Всяко едно от подредените пред него украшения бе многократно изследвано за най-малките дефекти, недошлифовани участъци или лоша спойка… качественият контрол на фирмата бе съвършен. В магазина можеха да се хванат и за най-дребния дефект — драскотина от металната четка или някое петънца от обработката с киселина. „В този момент не можем да си позволим подобен риск. Една погрешна стъпка и всичко е свършено.“