— Моля?
— Ще го доловите по-късно. Със сърцето си.
— Вие сте повярвали в нещо ново… и красиво — отбеляза Тагоми. — Бих искал и аз да съм като вас. Но не мога — той се поклони.
— Може би някой друг път — отвърна Чайлдан и го изпрати до вратата.
На прага Тагоми се спря и го погледна замислено:
— Ако позволите един съвет — рече той. — Струва ми се, че не сте избрали най-правилния път за вашата вяра.
В позата на Робърт Чайлдан нямаше и намек за предишното раболепие.
— Простете, сър — отвърна той — но аз знам че съм прав. В тези украшения е заложено величието на нашето бъдеще.
— Така да бъде — съгласи се Тагоми. — Но запомнете — вашият англо-саксонски фанатизъм не значи нищо за мен — колкото и странно да бе, в този момент Тагоми се почувства обнадежден. — Приятен ден — той се поклони. — Ще намина пак, в някой от близките дни. Можем да си поговорим по-обстойно за вашите пророчества.
Мистър Чайлдан също се поклони, но не отговори. Тагоми се извърна, стиснал куфарчето с Колта в ръка и напусна магазина.
„Отивам си точно така, както дойдох. Без да съм намерил онова, което търся. Впрочем, защо да не купя една от тези заврънкулки? Ще я подържа в ръка, ще я разгледам внимателно, ще пофилософствам… кой знае, може чрез нея да постигна Пътя, който търся? Не, съмнявам се. Тези неща значат нещо за него, не за мен. Но все пак… щом един от двама ни твърди, че е намерил Пътя чрез тях… това означава че Път има. Дори ако другият — в случая аз — не е в състояние да го види. О, как му завиждам само…“
Мистър Тагоми се извърна и закрачи обратно към магазина. Чайлдан все още стоеше на вратата.
— Сър, — обърна се към него Тагоми — промених решението си. Ще купя едно украшение, без значение кое. Предпочитам вие да го изберете. Не вярвам в думите ви, но в състоянието, в което се намирам съм готов да се хвана за сламката.
Чайлдан се извърна мълчаливо и Тагоми го последва във вътрешността.
— Не съм вярващ като вас — продължаваше да нарежда Тагоми. — Ще го понося с мен, от време на време ще го разглеждам. Може би един път дневно. И ако до два месеца, не успея да доловя…
— Можете да ми го върнете, — прекъсна го Чайлдан — а аз ще ви върна парите.
— Благодаря ви — Тагоми кимна. Странно, но се чувстваше по-добре.
„Има моменти, в които човек трябва да опита всичко — дори невероятното. В това няма нищо срамно. Напротив — това е белег на мъдрост, на правилен подход към живота.“
— Ето това ще ви донесе покой — мистър Чайлдан му подаде сребърно късче с триъгълна форма, което блестеше ярко на светлината.
— Благодаря — кимна Тагоми.
Тагоми взе такси до площад „Портсмът“, където на хълма над „Керни стрийт“ имаше малък парк. Отсреща се виждаше полицейският участък. Тагоми седна на една огряна от слънцето пейка. По павираната алея бяха накацали множество гълъби. Наоколо бе пълно с хора — едни четяха, други се изтягаха на тревата.
Тагоми извади пакетчето, с етикета на „Американ артистик хендкрафтс“, постоя замислен и след това разви дрънкулката, за да й се порадва насаме, тук, насред парка.
Сребърният триъгълник блестеше в ярък ореол на дланта му, сякаш бе кристална призма. Ом, не наричаха ли така брамините онова вълшебно място, където се събира и изчезва светлината? Където е началото и края на всичко. Тагоми внимателно разглеждаше дребния предмет.
„Ще мога ли да почувствам онова, за което говореше Чайлдан? — мислеше си той. — Колко ще ми е необходимо — пет минути? Десет? Ще чакам колкото е нужно. Какво ли държа в ръката си — късче от времето?
Прости ми — Тагоми насочи мислите си към украшението сякаш бе живо. — Ние хората все бързаме, искаме непрестанно нещо да вършим. Вперил съм в тебе поглед изпълнен със сляпа надежда. Като малко наивно дете което се вслушва в шума на раковината край морския бряг. В мъдрата песен на морето. Така и за мен светът се е съсредоточил в това мъничко късче метал. Проникни в мен и ми кажи — Какво да направя, как и защо? Мога ли да повярвам, че разбирането за света се е скрило в това дребно украшение? Не отговаряш. Който иска прекалено много не получава нищо.“
— Виж какво — заговори с тих глас Тагоми — този който те продаде, беше щедър на обещания.
„А може би трябва да го разклатя за да проработи — като някой стар часовник? Или като при игра на зарове? Да събудя заспалото вътре божество. Да му се присмея, подобно на пророка Илия43. А може би не спи? Може би е поело на някъде? Да търси нещо? — Тагоми разклати дрънкулката, сетне я стисна в шепата си и я разтърси като зарове. — Това ще те събуди — той отново се втренчи в нея. — Нищо няма в теб. Какво да сторя — да те проклинам? Да те заплашвам?“