— Търпението ми се изчерпва — произнесе мрачно той.
И какво да прави сега. Да я захвърли? Да я смачка, да скача върху нея? Той се разсмя, представяйки си каква забавна гледка е бил за околните. Но никой не му обръщаше внимание. Хората продължаваха да четат, или да дремят на слънце. Почувства облекчение.
„Опитах всичко — рече си той. — Молих. Заплашвах. Увещавах. Дори се отдадох на философски разсъждения. Нищо не помогна. Няма смисъл. И да има нещо там, вътре, достъпът до него ми бе отказан. Да опитам някой друг път? А може би друг път няма да има? Не знам защо, но имам подобно предчувствие. Когато бях малък, разсъждавах като дете. Но детството свърши отдавна и трябва да престана да мисля така. Трябва да потърся други царства.
Ще използвам научния метод. Ще изследвам всяка една възможност по пътя на логическия анализ. Систематично, стъпка по стъпка, както ни учи Аристотел.“
Той пъхна пръст в лявото ухо за да не чува грохота на града, след това долепи дрънкулката до дясното, подобно на раковина. Никакъв звук — нито рева на въобръжаемия океан, нито дори туптенето на божественото сърце. Какво още да опита за разкриване на тази загадка? Слухът очевидно не помага. Мистър Тагоми затвори очи и се зае внимателно да опипва милиметър по милиметър повърхността на дрънкулката. Но и докосването не му даде нищо. Да я помирише? Тагоми я приближи към носа си и пое дълбоко. Дъх на метал, но и тук нищо особено. Вкус. Отвори уста, пъхна я вътре, после я завъртя с език и дори я притисна със зъби като орех. Нищо, освен горчивия вкус пак на метал.
И отново Тагоми се наведе замислен над нея.
„Значи зрението — пак се върнах при него. Висшата степен на възприятие — така са твърдели древните гърци — той завъртя дрънкулката. — Какво виждам в нея? — запита се. — Каква частица от истината е скрита в този мъничък обект? Скрита от мен? Разкрий я! — нареди й мислено той. — Издай своята вълшебна тайна. Прилича на жаба-магьосница измъкната от незнайните дълбини за да разкаже какво се крие долу. А тя дори не ми се подиграва — просто си лежи на дланта ми, превърнала се в безжизнено късче метал. Върнала се към първичните субстанции, от които се е зародил светът. Металът идва от земята. От същите тези дълбини, от царството на мрака, страната на безкрайните влажни пещери, обитавани от зли духове. Светът на ин, в своя най-меланхоличен аспект. Свят на разложени трупове, разруха и забрава. На фекалии. На безчислени слоеве от гниеща плът. Демонично царство на всичко отминало и престанало да съществува. Но въпреки това, късчето метал блестеше на слънце. Значи в него се криеше и огън, вътре пулсираше живот. Ефирния, жизнерадостен повей на небесното царство, на ян. Както се полага, за едно произведение на изкуството. Няма съмнение — дрънкулката в ръцете му наистина е дело на майсторска ръка — взетия от мрачните, студени недра на земята метал с любов и вдъхновение е превърнат в сияеща частица от самото небесно царство. Иначе казано, смъртта се е превърнала в живот, трупът — в цъфтяща плът, а миналото — в бъдеще. Какво се крие в теб? — попита Тагоми. — Черният, мъртъв ин, или блестящият, пълен с живот ян?“
Ярък слънчев лъч блесна върху сребристия триъгълник и Тагоми примижа с очи. Известно време виждаше само играта на огъня.
„Тяло на ин, душа на ян. Метал и пламък, външното и вътрешното — цял един микрокосмос на моята длан. Кое от всичко това обладава мъничкото късче метал? Върхът му сочи нагоре — към небесата? Да, само преди миг то се разкри пред мен — в него е светлината. Вниманието ми е напълно погълнато от тази блестяща повърхност, чувствам се хипнотизиран, омагьосан. Не мога да отклоня поглед встрани. Вече нямам власт над него.
Сега, когато съм изцяло твой — поговори с мен. Нека чуя твоя глас, който идва от ослепително ярката светлина, както е описано още в «Бардо Тходол» — «Тибетската книга на мъртвите». Не искам да чакам смъртта, не искам духът ми да напусне тялото в търсене на нова утроба. Не ме е страх от божия гняв, готов съм да обърна гръб на всичко, освен на теб — ярката, искрена светлина. Виж, дори вече не затварям очи.
Мамят ме горещите ветрове на моята карма. Но аз ще остана тук. Защото сега вече знам — затворя ли очи пред светлината, отново ще попадна в безкрайно повтарящия се цикъл от раждането до смъртта и никога вече не ще възвърна свободата си. И пак пред очите ми ще се спусне воалът на майя44…“
Светлината изчезна. Върху него падна нечия дълга сянка. Мистър Тагоми вдигна глава.
Край пейката бе спрял едър, усмихнат полицай, облечен в странна на вид, синя униформа.