И какво ще остане след това Трето Световно Безумие? Ще настъпи ли последният миг за всичко живо на Земята? Нима със собствените си ръце ще превърнем нашата планета в мъртвило?“
Вегенер не можеше, не искаше да повярва, че ще това ще стане. Дори и животът на тази планета да бъде напълно унищожен, все някъде из галактиката има и други подобни светове. Невъзможно това да е единствената разумна планета в цялата вселена, във всичките безкрайни измерения на времето и пространството.
„Знам, че е невъзможно да го докажа, но дълбоко вярвам, че има и други, по-мъдри и по-разумни цивилизации от нашата“.
Мислите му бяха прекъснати от високоговорителя:
— Meine Damen und Herren. Achtung, bitte.48
„Май наближаваме момента за кацане. Няма съмнение, че на летището ще ме чакат хора от тайната полиция. Въпросът е от коя фракция — дали на Гьобелс, или на Хайдрих? Стига разбира се SS генералът Хайдрих да е жив. Събитията сега се развиват с главоломна скорост, нищо чудно докато съм летял, да са се справили с него. В тоталитарното общество борбата за власт се води с безскруполни средства. Сега е времето на черните списъци…“
Само след няколко минути совалката се приземи безпрепятствено. Капитан Вегенер бавно се надигна от мястото си, преметна през рамо коженото си палто и се отправи към изхода, сред нетърпериливите пасажери.
На вратата ги изпращаше строен офицер от въздушните линии, облечен в помпозна униформа, сякаш бе самият Райхканцлер. От двете страни на подвижната стълба се бяха построили черноризци. „Нима чакат мен?“ — помисли си Вегенер. Той заслиза с бавна стъпка. Наоколо бе пълно с посрещачи, жени, деца, които махаха радостно…
Един от черноризците, с плоско лице и изпъкнали, немигащи очи, на ръката с опознавателните знаци на Waffen-SS, пристъпи към Вегенер, тракна с токове и отдаде чест.
— Моля за извинение. Вие ли сте капитан Рудолф Вегенер от абвера?
— Грешите — отвърна Вегенер. — Аз съм Конрад Голтц — търговски представител на „АГ хемикален“ — той понечи да продължи.
От двете му страни застанаха още двама черноризци. Тримата продължиха в крак с него, без да му дадат възможност да промени посоката. Двамата отзад бяха наметнали палтата си, но отдолу зловещо проблясваха дулата на автоматите.
— Знаем че вие сте Вегенер — каза първият черноризец.
Той мълчеше.
— Отвън ни чака кола. Имаме инструкции да ви посрещнем и незабавно да ви закараме при генерал Хайдрих в щаб-квартирата на дивизия „Лейлщандарт“. Забранено е да влизате в контакти с който и да било.
„Е, поне едно е сигурно — че засега няма да ме разстрелят — помисли си Вегенер. — Значи Хайдрих не само е още жив, но и е на сигурно място и сега се опитва да заздрави позициите си в борбата с Гьобелс. Все още съществува, макар и малка надежда правителството на Гьобелс да бъде свалено — спряха пред един елегантен черен «Даймлер» и Вегенер се настани на задната седалка — стига разбира се да се пипа бързо. Достатъчни са само няколко отряда щурмоваци да превземат Райхканцеларията, радиото, електроцентралата, полицейските участъци и летището. Но какво ще промени това? Дори ако успеят да свалят доктор Гьобелс и операция «Глухарче» бъде спряна. Нали всичко останало ще бъде непокътнато — черноризците, партията, грандоманските планове — ако не в Ориента, то някъде другаде — на Марс, или Венера. Нищо чудно, че за мистър Тагоми всичко това бе такъв шок. Живеем във време на жестока дилема — изправени пред силите на злото, в мащаби надхвърлящи всякакво въображение. Какъв смисъл има да се борим, след като силата е на тяхна страна? Кой път да изберем — ако всички пътища са еднакви… Не ни остава нищо друго освен да продължаваме борбата — ден след ден, час след час. В този миг, целта е спирането на операция «Глухарче». Утре ще се заемем с полицията. Не можем да се справим с всичко наведнъж. Можем само да избираме накъде да насочим усилията си. И да се надяваме. Да опитваме отново и отново.
Възможно е някъде другаде, на някой друг свят нещата да са различни. Злото и доброто да имат ясно очертани граници. Но тук всичко е толкова объркано, неясно, дори противоречиво, че просто не знаеш откъде да започнеш. Колко жалко че не живеем в идеалното общество, където истината да е открита като самото познание. Където да се прави добро е нещо естествено и присъщо на хората.“