В този момент телефонът иззвъня.
Обаждаше се лейтенантът на местните карабинери, един от контактите на Специ.
— Марио, току-що са намерили двама души, убити в каравана край Джоголи, над Галуцо. Дали е Чудовището? Не знам. Мъртвите са двама мъже. Но ако бях на твое място, щях да отида да хвърля едно око.
Глава 12
За да стигнат Джоголи, Специ и Торини поеха по пътя, който се изкачваше по стръмния хълм зад големия манастир „Ла Чертоза“. Пътят се наричаше Виа Волтерана и беше един от най-древните в Европа, построен от етруските преди три хиляди години. На върха Виа Волтерана правеше лек завой и продължаваше право по билото. Веднага вдясно започваше втори път, Виа ди Джоголи, тясна пътека, която криволичеше между обраслите с мъх каменни стени. Стената отдясно ограждаше земите на Вила Сфачата, която принадлежеше на благородното семейство Мартели. Сфачата означава „нахална“ или „дръзка“ на италиански, и това странно наименование произлизаше отпреди пет хиляди години, поне от времето, когато вилата е била дом на мъжа, дал името си на Америка.
Лявата стена на Виа ди Джоголи ограждаше голяма маслинова гора. На около петдесет метра от началото на пътя, някъде срещу вилата, част от стената беше разрушена, което позволи на снимачния екип да влезе в гората. През дупката се стигаше до едно равно място, откъдето се разкриваше вълшебен изглед към южните флорентински хълмове, осеяни с древни замъци, кули, църкви и вили. На няколкостотин метра оттам, върху най-близкия хълм, се издигаше прочутата римска кула, известна като „Сан Алесандро а Джоголи“. На съседния хълм се виждаше изящна вила от шестнайсети век, наречена „И колаци“, скрита наполовина зад група кипариси и чадъровидни борове. Тя принадлежеше на семейство Марчи, една от наследниците на което чрез брака си беше станала маркиза Фрескобалди. Тя беше близка приятелка на принц Чарлз и лейди Даяна и скоро след сватбата им ги беше поканила във вилата.
Отвъд великолепния изглед Виа ди Джоголи започваше да се спуска надолу, криволичейки шеметно през селца и малки ферми, достигайки до монолитното работническо предградие на Флоренция в долината. През нощта сивите квартални сгради се превръщаха в блещукащ килим от светлини.
Едва ли можеше да се намери по-красиво място в цяла Тоскана.
По-късно — твърде късно — Флоренция щеше да постави знак на това място, на който на немски, английски, френски и италиански щеше да пише: „Паркирането забранено от 19.00 часа до 7.00 часа. Летуването на палатки забранено от съображения за сигурност“. В онази нощ на 10 септември 1983 година там нямаше никаква табела и някой беше избрал да къмпингува точно на това място.
Когато Специ и Торини пристигнаха, те се озоваха пред пълния комплект участници в разследването на Чудовището. Тук бяха прокурорът Силвия дела Моника, заедно с главния обвинител Пиеро Луиджи Виня, чието привлекателно лице беше толкова сгърчено и посивяло, сякаш всеки момент щеше да припадне. Съдебният лекар Морио Маури, чиито сини очи блестяха, работеше върху двата трупа. Главният инспектор Сандро Федерико също беше тук и крачеше нервно напред-назад.
Голям прожектор, застопорен върху една от полицейските коли, осветяваше с призрачна светлина терена и групата хора, събрани в полукръг около синия фолксваген с немски регистрационни номера, хвърляха дълги сенки върху земята. Ярката светлина подчертаваше грозотата на сцената, драскотините върху очуканата стара каравана, изпитите лица на следователите, кривите клони на маслиновите дървета, очертани на фона на черното небе. Вляво от караваната полето преминаваше в склон, спускащ се в мрака към група каменни къщи, където, двайсет години по-късно, аз щях да се нанеса временно заедно с моето семейство.
Когато Специ и Торини пристигнаха, лявата врата на караваната зееше отворена и от вътрешността можеше да се чуе финалът на саундтрака към филма „Ловец на андроиди“1. Музиката беше свирила безспирно цял ден, тъй като касетофонът автоматично превърташе касетата отначало. Инспектор Сандро Федерико се приближи до тях и им показа шепата си, в която държеше две гилзи двайсет и втори калибър. В основата им се виждаше характерният белег, който оставаше от пистолета на Чудовището.
То отново беше нанесло своя удар и броят на жертвите се беше увеличил до десет. Франческо Винчи, който все още беше в затвора, нямаше как да го е извършил.
— Защо този път е нападнал двама мъже? — попита Специ.
1
Филмът на Ридли Скот „Blade Runner“ (буквално „Беглец по острието“) по романа на Филип К. Дик „Do Androids Dream Of Electric Sheep“ („Сънуват ли андроидите електрически овце“) — Б.пр.