— Шегите с пилета преобладават в семейството — обясни графинята.
Графът продължи:
— На Коледа ядем капони10. Малко избива на канибализъм. Във връзка с това нека ви покажа къде се е хранил Ханибал Лектър.
Последвахме го в Sala Rossa, елегантна зала за рисуване с драпирани столове, множество маси и бюфет с огромно огледало. Стените бяха облечени в червена коприна, изтъкана от пашкулите, произвеждани в семейните ферми за буби преди сто и петдесет години.
— Във филмовия екип имаше една жена — каза графинята. — Трябваше непрекъснато да й повтарям: „Не местете нищо без разрешение.“ Тя не спираше да размества наоколо. Един ден, докато снимаха, малкият брат на Николо, Себастиано, който управлява вила Калциная, фамилното имение в Кианти, донесе бутилка от тяхното вино и го постави на стратегическо място в тази стая. Но то така и не влезе във филма. Онази жена не спираше да го мести. Продуцентите имали уговорка със „Сийграм“ да използват само продукти с тяхната марка.
Графът се усмихна.
— Но независимо от това в края на деня бутилката винаги се оказваше отворена и празна. А тя винаги беше най-добрата резерва.
Много години по-рано, когато Томас Харис проучвал случая на Чудовището от Флоренция за романа си „Ханибал“, той се запознал с граф Капони на процеса на Пачани и бил поканен в двореца. Доста по-късно Харис му се обадил и му казал, че би искал да направи Ханибал Лектър пазител на архива на Капони — дали ще получи разрешение за това?
— Направихме семейно събрание — каза графът. — Казах му, че сме се съгласили при едно условие — семейството няма да бъде включвано във фабулата.
Двамата с Николо станахме приятели. Често се срещахме на обяд в „Il Bordino“, малък ресторант зад църквата „Санта Феличита“, близо до двореца, където се намираха семейният параклис и семейната им крипта. „Il Bordino“ беше една от последните старовремски кръчми във Флоренция; малка, претъпкана, със стъклена табела, на която се представяха специалитетите за деня. Замъгленият й интериор напомняше на тъмница, с потъмнели камъни и мазилка, разпръснати дървени маси и стари глинени подове. Храната беше изключително флорентинска, семпли блюда от месо и спагети, придружавани от филийки домашен хляб, предлагани на работнически цени, с кани домашно червено вино.
Един ден, докато обядвахме, аз споменах на Николо, че двамата с Марио Специ проучваме случая на Чудовището от Флоренция.
— А — рече той, живо заинтересуван. — Чудовището от Флоренция. Сигурен ли си, че искаш да се замесиш в тая работа?
— Историята е страхотна.
— Вярно е. На твое място бих внимавал.
— Защо? Какво би могло да ми се случи? Това е стара история. Последното убийство е станало преди двайсет години.
Николо бавно поклати глава.
— За флорентинци двайсет години е все едно онзи ден. И все още го разследват. Сатанински секти, черни меси, вилата на ужасите… Италианците вземат тези неща много на сериозно. Този случай изгради и съсипа много кариери. Гледай двамата с Марио да не задълбавате твърде много, за да не разбутате някое гнездо на гърмящи змии.
— Ще внимаваме.
Той се усмихна.
— Ако бях на твое място, щях да се върна към онзи страхотен роман за Мазачо, за който ми разказа — и да оставя Чудовището от Флоренция на мира.
Глава 34
В един прекрасен ден „Чудовище 101“ стигна до своя край. Бях събрал всички известни факти, превърнах се в експерт, ако не равен на Специ, то поне трети след него и самото Чудовище. Но имаше един въпрос, по който Специ избягваше да говори, и той беше кой, според него, е Чудовището.
— Eccoci qua — каза Специ. — Ето до какво достигнахме: сатанински секти, богохулни домакини и скрити поръчители. Какво друго следва? — Той се облегна назад в стола си с крива усмивка и разпери ръце. — Кафе?
— Ако обичаш.
Специ изгълта на един дъх кафето от малката си чашка, италиански навик, който така и не можах да усвоя. Аз сръбнах леко от моето.
— Някакви въпроси? — Очите му проблеснаха.
— Да — отвърнах. — Кой според теб е Чудовището?
Специ изтръска пепелта от цигарата си.