Третият бестселър принадлежеше на перото на живия класик Степанид Мокроусов и се наричаше „За добитъка“. Той разказваше за живота на измисленото сибирско село Вохровка и два живеещи в него рода. Кулаците Брюханови и бедняците Беспочвених пребиваваха в постоянна класова борба и се колеха едни други просто ей така. Не се гнусяха и от вътрешносемейни конфликти: или синът ще вдигне ръжен срещу баща си, или брат брата ще прегази с новия трактор, дето не успели да го поделят. Трябва ли да казваме как страдаха в тази епопея жените, които постоянно ги мъкнеха ту в сеното, ту в зимника, ту в храстите, ту в плевнята. Сцените на насилие изкусно се редуваха с образи на комунисти. Накрая дядо Ефим Беспочвених, заравяйки трупа на поредния Брюханов, открива нефт, и в старото село идва нов живот. Заклалото Брюханов внуче подава заявление за пионер, завършва училище с отличие и веднага постъпва в Академията за обществени науки при ЦК на КПСС, успешно организира производството на безалкохолната напитка „Чалдон“, ръководи родния край и на финала се издига на такива върхове, за чието описание на автора не достига художническа смелост.
Серията „Пламенни революционери“ беше широко представена от три книги, авторите на които, сякаш нарочно, бяха избягали в чужбина:
„Другарят Артьом“ (повест за Ф. Сергеев);
„Другарят Арсений“ (повест за М. Фрунзе);
„Другарят Кондратий“ (повест за апоплектичния удар).4
Старателният библиотекар бе оформил също така изложба „Факли на съветската литература“, където бяха представени книгите на Антонина Коптяева и Афанасий Коптелов.
На особено доверените читатели се даваше да разлистят фотоалбума „Служебни кучета — лауреати на Сталинска награда за 1948 година“ и подшивките с младежките вестници „Комсомолски пламък“, „Комсомолско племе“, „Комсомолско знаме“, „Комсомолско време“, „Комсомолско теме“, „Комсомолско семе“, „Комсомолско стреме“.
— Ето, Семьон Исакич — каза чичо Саня, въвеждайки Тихон в храма на съкровищата на мисълта и духа. — Трябва да зачислим нашия юноша на книжно доволствие: вече грамотен стана!
— Нека запълни анкета, автобиография — отвърна Агресора. — И да чете колкото иска.
— Моля ви, Семьон Исакич — възрази чичо Саня. — Откъде у него автобиография, когато общото събрание още не я е изработило и утвърдило? Какво може да напише той за роднините на временно окупираната територия?
— Има специално разпореждане на санитарната служба. За вашия юноша, ако искате да знаете, тук изобщо е забранено! Ей сега ще им звънна!
— Да вървим, Тиша, по-далеч от греха — каза чичо Саня. — Че тук при него има сигнализация…
— А четенето? — обиди се Тихон.
— Ще почетем друг път… Ето ще пийнем успокоително и ще си тръгваме, за да не нервничим…
— Там комисарят Потрошилов ще ни ругае!
— Това ще го преживеем… Я по-добре да те заведа в картинната галерия, това ще ни бъде за днес културата!
…Екатерина Велика напълнила цял Ермитаж с всякакви богатства. Търговецът Третяков основал галерия, носеща неговото име. А Кузма Никитич какво, по-лош от тях ли е? Не, той безкрайно радееше за естетическото възпитание на обитателите. Затова в Заведението също имаше картинна галерия. Наистина не много голяма, но затова пък официално се считаше за най-голямата в света. Просто временно всички останали нейни придобивки Кузма Никитич великодушно бил поверил за съхранение в същия този Ермитаж, Лувъра, музея Прадо, музея Гугенхайм и други подходящи учреждения, считани отсега за резервни. Така, във всеки случай, бе написано в брошурата.
Всъщност всички картини бяха купени на безценица от разпродажбата на конфискуваното имущество на един крупен средноазиатски ръководител. До този срам ръководителят не доживя: след многобройни намеци, молби, постановления и, накрая, под заплахата на огнестрелно оръжие той се застреля, нанасяйки си при това трийсет и осем рани с нож.
А картините бяха такива:
„Първият секретар на Коксагизкия обком на КПСС разпуска своя харем по случай началото на учебната година“;
„Първият секретар на Коксагизкия обком на КПСС помага на Л.И. Брежнев при издигането на Знамето на победата над Райхстага“;