Загинаха шестстотин хиляди души, а общите щети надхвърлиха един трилион долара. Но никой не можеше да изчисли онази загуба, която остана завинаги за изкуството, историята, науката и за цялото човечество. Сякаш само за едно утро бе започнала и завършила с поражения някаква голяма война; докато прахът от разрушенията бавно се спускаше на земята, малцина можаха да се наслаждават на най-прекрасните изгреви и залези, които светът бе виждал след Кракатау6.
След първоначалния шок човечеството реагира с непознато дотогава единство и решителност. Всички разбраха, че подобно бедствие можеше да не се повтори и след хиляда, години, но бе възможно и на следващия ден. А никой не знаеше дали тогава последствията нямаше да бъдат още по-лоши.
Тогава решиха да няма следващ път.
Преди сто години един по-беден и с недостатъчни ресурси свят бе прахосвал средства в опити да унищожи оръжията, които човечеството бе изстрелвало срещу себе си подобно на самоубиец. Усилието не бе имало никакъв успех, но придобитите знания не бяха забравени. Сега те можеха да се използват за много по-благородна цел и на безкрайно по-голяма сцена. На нито един метеорит, който би могъл да предизвика катастрофа с големината си, нямаше да бъде позволено да пробие отбраната на Земята.
Така се зароди планът «Космическа стража»“7.
Противно на общото мнение, когато завърших книгата с фразата: „Рамианците правели всичко на тройки.“, нямах ни най-малко намерение да пиша продължение на книгата, още по-малко пък трилогия. Краят ми се струваше доста добър и това всъщност ми бе дошло наум чак накрая. Но намесата на Питър Губър и Джентри Лий ме накара да преразгледам становището си (вж. увода към „Рама II“) и никой друг, освен мен, не бе изненадан, когато се заех отново с тази тема през 1986 година.
Но дотогава вече се бе случило нещо друго, което бе превърнало въпроса за астероидните сблъсъци в сензация от първите страници на вестниците.
В един известен вестник („Извънземна причина за изчезването на динозаврите през периода Креда-Терциер“, „Сайънс“, 1980 г.) нобеловият лауреат Луис Алварес и неговият син-геолог д-р Уолтър Алварес бяха прокарали една удивителна теория, обясняваща загадъчната и внезапна гибел на динозаврите, които може би са били най-удачната форма на живот, възниквала някога на планетата Земя заедно с акулите и хлебарките. Както всички знаем, Алварес доказал, че преди шейсет и пет милиона години се е случила някаква глобална катастрофа и според намерените от него доказателства, тя е била причинена от астероид. Прекият удар и последвалата природна катастрофа очевидно са имали опустошителен ефект върху живота на всички видове на Земята, особено за големите земни животни.
По едно странно съвпадение, Луис Алварес имаше огромно, за щастие благотворно, влияние върху моя живот. През 1941 година, като ръководител на един екип в радиационната лаборатория към МИТ, той изобретил и разработил проект за радарна система за неуправлявано кацане, известна по-късно под името УЗК (Управлявано от Земята Кацане). Кралските военновъздушни сили, които тогава губели повече самолети поради лошото време, отколкото поради Луфтвафе, били извънредно впечатлени от демонстрациите и първото експериментално устройство било изпратено в Англия през 1943. Като офицер по радарните устройства в КВВС имах интересното, но често пъти объркващо, задължение да поддържам устройството Марк I в работно състояние, докато и последния самолет от най-старите модели не преминеше през линията за кацане. Единственият ми роман, който не е научно фантастичен, „Линия на кацане“ (1963) е написан въз основата на тези събития и е посветен на „Луи“ и колегите му.
Луи напусна УЗК малко преди аз да отида там и отлетя за Хирошима в онзи съдбовен ден през август 1945 година, да наблюдава действието на бомбата, за чието създаване бе спомогнал. Срещнах се с него чак няколко години по-късно, в сградата на колежа Бъркли в Калифорнийския университет. Последната ни среща беше на двадесет и петото събиране на УЗК в Бостън през 1971 година. Съжалявам, че така и не успях да обсъдя с него собствената му теория за изчезването на динозаврите. В едно от последните си писма, той твърдеше, че това вече не е теория, а факт.
Малко повече от година преди смъртта си на 1 септември 1988 година, Луи ме помоли да напиша едно „Похвално слово“, което да се отпечата на корицата на автобиографията му, която предстоеше да излезе от печат. „Алварес: Приключенията на един физик“ (1978). Направих го с изключителна радост и сега бих искал да повторя това, което вече е, уви, само едно посмъртно послание: