Съмърсет Моъм
Цветният воал
Не вдигай цветния воал. Живот от живите наречен.
Предисловие
Тази история ми бе подсказана от следните стихове на Данте:
Стажувах в болницата „Свети Тома“, когато коледната ваканция ме дари с шест свободни седмици. Събрах дрехите си в едно куфарче, пъхнах двайсет лири в джоба си и поех на път. Бях на двайсет години. Отидох първо в Генуа, след това в Пиза и най-накрая във Флоренция. Там наех стая на Виа Луара, от чийто прозорец се виждаше куполът на катедралата. Стаята беше в дома на една вдовица, която живееше с дъщеря си. След дълги увещания успях да я склоня да ми предостави легло и храна срещу четири лири на ден. Боя се, че от нейна гледна точка сделката не излезе много изгодна, тъй като тогава още имах вълчи апетит и с лекота поглъщах цели планини от макарони. Тя имаше лозе някъде по Тосканските възвишения и добре си спомням, че в цяла Италия не открих вино като нейното кианти. Всеки ден дъщеря й ми даваше урок по италиански. Тогава тя ми се струваше зряла жена, но предполагам, че всъщност е нямала повече от двайсет и шест години. Беше преживяла голямо нещастие. Годеникът й — офицер — бе загинал в Абисиния и тя бе дала обет за безбрачие. Знаеше се, че след смъртта на майка си (закръгленичка жизнерадостна синьора с прошарена коса, твърдо решена докрай да оползотвори определените й от Бога дни) Ерсилия ще постъпи в манастир. Но този факт не я опечаляваше. Тя обичаше да се смее и да се шегува по време на обяда и вечерята, но на уроците гледаше сериозно и когато се случеше да сбъркам или да се разсея, ме чукваше с черната си линийка по кокалчетата на ръката. Нейното отношение като към малко дете сигурно би ме възмутило, ако тя не ми напомняше едновремешните педагози, за които бях чел по книгите и които толкова много ме забавляваха.
Бяха дни на неуморен труд. Започвах всеки ден с няколко страници превод от Ибсенова пиеса, за да мога да овладея техниката и изкуството на диалога; след това, с Ръксин в ръка, тръгвах да обикалям забележителностите на Флоренция. Възхищавах се, както той препоръчваше, че трябва да се възхищавам, от камбанарията на Джото и от бронзовите порти на Баптистерията, изработка на Гиберти. Захласвах се по картините на Ботичели в Уфици и както отива на пристрастната младост, с презрение отминавах онова, което моят учител-кумир не одобряваше. След обяда започвах урока си по италиански, а после отново тръгвах да обикалям флорентинските църкви и се отдавах на мечтание по бреговете на Арно. След вечеря тръгвах на лов за приключения, но било поради младежка неопитност или поради най-обикновена стеснителност, се прибирах у дома, не загубил и частица от своето целомъдрие. Стопанката, въпреки че ми бе поверила ключ, въздъхваше с облекчение едва след като ме чуеше да залоствам вратата, защото все се страхуваше, че това е нещо, което непременно ще забравя да направя. И тогава аз отново се връщах към моите книги с борбите между гвелфи и гибелини. С горчивина осъзнавах, че не така са живели големите романтици, въпреки че едва ли някой от тях щеше да издържи шест седмици в Италия с двайсет лири в джоба си, и затова успявах да се наслаждавам на умерения и делови живот, който бях принуден да водя.
Вече бях изчел „Ад“ (с помощта на един английски превод, като при това най-добросъвестно издирвах в речника всяка непозната дума), така че заедно с Ерсилия преминахме направо към „Чистилище“. Като стигнахме до стиховете, които вече цитирах, тя ми каза, че Пия била момиче от благороден сиенски род, чийто съпруг я заподозрял в изневяра, но не посмял открито да я накаже със смърт, защото се страхувал от роднините й. Затова я завел в замъка си в Марема с надеждата, че тамошните зловредни изпарения ще свършат пъкленото дело вместо него; но девойката не умирала и не умирала, и тогава нетърпеливият съпруг заповядал да я хвърлят от прозореца. Не зная откъде Ерсилия бе научила всичко това, бележката към името Пия в моето издание на Данте не беше така изчерпателна, но неизвестно защо този разказ възбуди въображението ми. Все се въртеше в главата ми и на няколко пъти в продължение на много години аз го подхващах за по ден-два и после отново го изоставях. Много често си повтарях: . Но това беше само един от многото сюжети, които ме занимаваха, и минаваха месеци, през които съвсем забравях за него. Разбира се, обмислях го от съвременна гледна точка и все не можех да открия подходяща среда, в която тази фабула да бъде разработена с необходимата правдоподобност. Средата открих чак след едно продължително пътуване из Китай.
Според мен това е единственият ми роман, в който първоначалният тласък получих по-скоро от сюжета, отколкото от характерите. Трудно е да се обясни взаимовръзката между персонаж и фабула. Все пак героят не може да съществува в безвъздушното пространство; в момента, когато очертанията му изплуват, той винаги се явява в някаква ситуация, с някаква постъпка; така че героят и неговото поведение, или поне най-типичните му изяви, като че ли се зараждат едновременно в писателското въображение. Но в този конкретен случай персонажите бяха специално избрани да служат на вече разработената от мен фабула; те се родиха въз основа на личности, с които се бях запознал много отдавна и при съвсем различни обстоятелства.
С тази книга преживях някои от неудачите, които често сполитат писателите. Първоначално бях дал на моите главни герои името Лейн — една доста разпространена фамилия, — но се оказа, че в Хонконг живеят хора със същото име. Те предявиха иск към собственика на списанието, в което романът ми се публикуваше на части, и той трябваше да им изплати двеста и петдесет лири, а аз промених фамилното име на Фейн. След това пък помощник-губернаторът на Хонконг реши, че е станал обект на клевети в романа, и заплаши, че ще даде всички ни под съд. Това направо ме смая, защото в Англия ние можем да карикатурим министър-председателя на сцената и в литературата колкото си щем, както още и кентърбърийския архиепископ или някой лорд-канцлер, а тези високопоставени люде и пет пари не дават за това. Стори ми се много странно, че временно заемащият един толкова маловажен пост може да се смята за прицел на оскърбления, но за да си спестя излишни неприятности, замених името Хонконг с несъществуващото Цинян.[2] Когато това се случи, книгата бе вече отпечатана, но спряна от продажба. Ала някои от по-умните рецензенти, които вече я бяха получили, намериха начин да си я задържат. Сега тези екземпляри, мисля около шейсет на брой, представляват библиографска рядкост и са високо ценени от колекционерите.
I
Тя извика уплашено.
— Какво има? — попита той.
Щорите на прозорците бяха спуснати, но въпреки мрака в стаята той видя как отведнъж на лицето й се изписа смут и ужас.
— Някой се опита да влезе. Току-що, не чу ли?
— Може би твоята прислужничка или някой от слугите.
— Те никога не идват по това време. Знаят, че следобед винаги почивам.
— Тогава кой би могъл да бъде?
— Уолтър — прошепна тя с треперещи устни.