Выбрать главу

Хауърд Лъвкрафт

Цветът от Космоса

На запад от Аркхам се извисяват стръмни хълмове, прорязани от долини с непроходими дъбрави, в които брадвата никога не е отваряла просека. Дърветата се скланят под странни ъгли из тесните усойни клисури, където се стичат поточета, невидели слънчев лъч. На по-полегатите склонове стърчат ферми, чиито обрасли с мъх постройки сякаш вечно размишляват за древните тайни на Нова Англия, сгушени на завет под високите скални стени; днес всичко е запустяло, широките комини се рушат малко по малко и стените от нерендосани дъски се издуват застрашително под хлътналите покриви.

Някогашните им обитатели са ги напуснали, а пришълците не обичат да живеят по тези места. Канадски французи, италианци и поляци са опитвали да се заселят, ала не след дълго всички си отивали. Онова, което ги е прогонило, не може да се види, чуе или докосне, то само се усеща. Местността е пагубна за въображението и не навява спокойни сънища. Навярно това е причината да я отбягват пришълците, тъй като старият Ами Пиърс никога не им е разказвал спомените си от „странните дни“. Ами, който от години не е с всичкия си, единствен е останал там и единствен дръзва да говори за странните дни; осмелява се, защото домът му е съвсем близо до откритите нивя и оживените пътища около Аркхам.

Някога през хълмовете и долините е имало път, пресичащ по права линия ожарените земи; по-късно хората престанали да го използват и изградили нов, с широк завой на юг. Останките от този път се срещат и до днес сред избуялите плевели; част от тях ще се съхрани и когато половината долини бъдат залени от новото водохранилище. Тогава мрачните гори ще изчезват и ожарените земи ще задремят под сините води, чиято повърхност ще отразява небето и ще искри под слънчевите лъчи. Тайните на странните дни ще се слеят с тайните на бездната, с недостъпната мъдрост на прастария океан и всички загадки на първичния свят.

Когато тръгвах към хълмовете и долините, за да съставя карта на бъдещото водохранилище, узнах, че ония места са прокълнати. Казаха ми го в Аркхам; но тъй като градът е много стар и пълен с легенди за вещици, приписах проклятието на бабешки приказки, предавани векове наред от поколение на поколение. Изразът „ожарени земи“ ми се стори твърде мелодраматичен и се питах как ли е попаднал в преданията на местните пуритани. Но когато видях на запад хаоса от клисури и склонове, забравих за всичко освен древната им загадка. Бе утро, но сенките не напускаха тия места. Дърветата растяха нагъсто и дънерите им бяха далеч по-дебели, отколкото се полага за една нормална гора в Нова Англия. Над мрачните пътеки тегнеше плътна тишина, а меката почва бе покрита с дебел слой влажен мъх и прогнили от години листа.

По откритите места покрай стария път и из диплите на хълмовете се гушеха малки ферми. Някои бяха съхранили всичките си постройки, други — само една-две, от трети едва се забелязваше самотен комин или яма от полузатрупано мазе. Полята обрастваха с бурени и трънаци, диви животни се прокрадваха из храстите. Над всичко това витаеше дух на тревожно униние; долавяха се нотки на уродлива нереалност, сякаш бе изменен някакъв основен елемент от перспективата или светлосянката. Вече не се учудвах, че пришълците отказвали да останат в тази местност, която не бе създадена за спокоен сън. Тя прекалено приличаше на рисунка от Салватор Роза или на илюстрация към фантастична приказка.

Ожарените земи обаче се оказаха още по-страшни. Разпознах ги от пръв поглед в една просторна долина, защото никое друго название не пасваше по-точно на тия места, както и никоя друга местност не би носила по-удачно име. Сякаш поетът1 го е изписал, след като е видял тукашната пустош. Навярно е съсипана от пожар, казах си аз, гледайки нататък; ала тогава защо вече нищо не бе поникнало върху тези два хектара сив пущинак, разпрострян под небето като огромно петно от разяждаща киселина сред ливадите и горите? Основната част беше северно от стария път, но тук-там засягаше терена на юг от него. Изпитвах странно нежелание да се доближа до петното; накрая обаче се принудих да го сторя, защото работата ми налагаше да мина оттам. По цялата територия нямаше и следа от растителност; всичко беше покрито с фин сивкав прах, който сякаш изобщо не се надигаше от поривите на вятъра. Дърветата наоколо бяха болнави и изродени; няколко сухи дънера стърчаха или се валяха до границата. Докато крачех забързано напред, забелязах отдясно куп камъни и тухли до полусрутен комин и останки от мазе, както и зеещия черен отвор на кладенец, чиито застояли изпарения придобиваха странни оттенъци под слънчевата светлина. В сравнение с това място, гъстите гори по отсрещния склон ми се сториха приятни и вече не се учудвах на боязливата мълва сред жителите на Аркхам. Из околностите не видях нито къщи, нито развалини; изглежда, мястото открай време беше уединено. Привечер не посмях да пресека повторно зловещата пустош и за да се прибера в града, заобиколих по новия южен път. Кой знае защо ми се искаше вятърът да докара облаци и пустотата на небесната бездна изпълваше душата ми с неясно безпокойство.

вернуться

1

Шекспир В „Макбет“, акт I, действие III (бел.прев.)