— Това там съдържа данни за срещите ти с други съвети по света, откакто бе избран за Върховен маг. Срещал си се с руските ни колеги приблизително два пъти по-често, отколкото с всички останали.
— Това са официални дела на Убежището и не са твоя работа — процеди Гилд, а вените на врата му изпъкнаха.
— Три от тези срещи са били по въпроси на сигурността след проблемите със Серпин. Там вероятно си научил немалко засекретена информация, включително, но не и само, местоположението на тайни затвори в Русия.
Гилд доближи с тежки стъпки Скълдъгъри и за миг Валкирия си помисли, че ще го удари. Скълдъгъри не помръдни и на сантиметър.
— Обвиняваш ме в подпомагането на бягство от затвора?
— Както казах, спекулирам. Но ако те обвинявах, бих те обвинил по-скоро в измяна.
— Уволнен си — каза Гилд.
— Не можеш да си позволиш да ме загубиш — наклони глава Скълдъгъри.
— О, можем — изръмжа Гилд и се отправи към вратата.
— Имам работа за вършене и възнамерявам да я свърша. Може да си предател, Гилд, но не искаш Безликите да се завърнат не повече от мен.
Върховният маг се обърна с гримаса, която разкриваше зъбите му.
— Тогава го стори, скелете. Спри Гротескния. Свърши си работата. И тогава никога не се връщай обратно тук.
След това никой не продума известно време. Накрая Скълдъгъри кимна почти доволно.
— Май започва да ме харесва.
29.
Следене
Тръгнаха си от Убежището и поеха по по-тесните дъблински улички. Когато стигнаха до Темпъл Бар4, Скълдъгъри паркира Бентлито и изминаха останалото разстояние пеша. Въпреки дегизировката си, детективът привличаше обичайните любопитни погледи от посетителите на многобройните кръчми и ресторанти.
Прекосиха централния площад и си проправиха път през стотината ученици, които се шляеха около мястото. Валкирия харесваше Темпъл Бар, претъпкан и кипящ от живот. Гърмеше музика, отвсякъде се чуваха разговори и смях. Ако обаче не успееха да спрат Гротескния, преди да свърши нощта всичко това щеше да бъде прах, развалини и крясъци.
Стигнаха до магазин с ярко изографисана стена и Скълдъгъри почука. Отвътре долетяха гласове и след няколко мига вратата се разтропа и се отвори. На прага стоеше млад мъж, на не повече от двадесет и пет. Веждите, носът, ушите и устните му бяха перфорирани от обеци, носеше протъркани дънки, тениска на „Тин Лизи“ и кучешки нашийник.
— Здравей, Финбар — поздрави го детективът. — Тук съм да си събера принадлежностите.
— Човекът-череп? — отвърна Финбар по начин, който демонстрираше ясно, че естественото му състояние е леко недоумение. — Ти ли си? Каква е тая гигантска коса и тия гигантски очила, бе, човек?
— Дегизировка.
— А. Да, схванах. Яко. И, хей! Колко време мина, а?
— Откакто говорихме за последно?
— Мда. Години, нали?
— Един месец, Финбар.
— М? А, верно. Окей. И кого си водиш?
— Аз съм Валкирия Каин — каза момичето и стисна ръката му. Носеше много пръстени.
— Валкирия Каин — затърколи името в устата си младежът. — Готино. Аз се казвам Финбар Роунг5. С Черепа сме стари дружки, нали така?
— Не съвсем.
— Да, не съвсем, наистина — заклати глава Финбар. — По-скоро сътрудници или… или… колеги, е не колеги, ама… в смисъл, поназнайваме се, таковата…
— Ще трябва да те накарам да побързаш малко — успя да се вмести Скълдъгъри. — Дадох ти да ми пазиш един малък куфар и ми трябва.
— Куфар?
— Черен. Казах ти, че ми трябва за някои неща в резерва, за спешни случаи.
— Спешен ли е случаят?
— Боя се, че да.
Очите на Финбар се разшириха и обеците му заблещукаха на слънцето.
— Леле-мале. Няма да умирам, нали?
— Надявам се не.
— И аз, човече. И аз. Толкова много имам да изживея, сещаш ли се? Ей, казах ли ти, че с Шарън ще се женим? Най-сетне, а?
— Финбар, не знам коя е Шарън и куфарът наистина ми трябва.
— Добре, човече — закима Финбар. — Ще видя дали мога да го намеря. Все някъде трябва да е, нали тъй?
— Така сочи законът на вероятностите. — Финбар се прибра, а Валкирия погледна Скълдъгъри очаквателно.
— Какво му е на тоя?
— У него са другият ми пистолет, малко куршуми, разни други работи, бомба с шип, една стара книга, която така и не зачетох, тесте карти…
4
район в централен Дъблин, намиращ се на южния бряг на река Лифи, известен със запазената си средновековна архитектура и тесните си калдъръмени улички. — Б.пр.