— Имаме време да пием кафе някъде — каза той. Това беше първата реплика, след като потеглиха от къщата на Карол, ако изключим няколко упътвания.
— Имам чувството, че ще повърна — тя стисна здраво устни, а мускулите на челюстта ѝ заиграха като възли под кожата ѝ. Беше направила чудеса с помощта на грима. Това го караше да се пита колко ли пъти е успявала да се прикрие през всички тези години, докато пиеше, когато рядко бе изглеждала толкова зле, колкото би могло да се очаква. Беше отделила внимание и на дрехите си. Свободно сако от тъмносин габардин върху блуза с висока яка, добре изгладен сив панталон от туид, ниски токове. Приличаше на жена, която изисква сериозно отношение, но пък не е толкова богата, че да бъде наказвана затова.
— Искаш ли да се поразходим? — попита Тони.
Карол се озърна. Мрачни, мръсни викториански сгради, подслонили на партерните си етажи малки бакалнички, магазини на благотворителни организации за продажба на употребявани дрехи и заведения, предлагащи храна за вкъщи. Тук-там по някоя потискаща бетонна фасада нарушаваше реда на сградите като стара пломба с амалгама в редица от гнили, потъмнели зъби.
— По-добре не — каза тя. — Няма шанс това да подобри настроението ми, а? Дори в слънчев ден всичко наоколо прилича на кадър от черно-бял филм.
И така, те зачакаха. Той не би могъл да каже нищо, с което да подобри положението. „Ама и ти си един психотерапевт!“, упрекна се той. Човекът, на когото плащаха да поправя разбитата психика на хората, разобличен като измамник, какъвто може и да беше. През целия му професионален живот го бяха изтъквали като експерт по емпатия, човек, който знае как да влезе в кожата на друг и после да обясни как се чувства другият и защо се чувства така. И всеки път с Карол Джордан той се проваляше в това отношение.
Минутите пълзяха бавно като паразитиращи под кожата му червеи, докато най-сетне дойде време за явяване в съда Карол притисна върховете на пръстите към челото си и затвори очи, стискайки силно клепачи. После се изправи и каза:
— Да вървим.
Изминаха краткото разстояние един до друг, стъпките им отекваха ритмично, сякаш се римуваха като в онази песен на Ленард Коен6. Тони се опитваше да не мисли за онова, което предстоеше, насочвайки вниманието си към останалите хора по улицата: млади мъже със спортни блузи с качулки, маратонки и джинси, смъкнати почти до горната част на бедрата им; възрастни жени с ондулирани коси и карирани колички за пазар; мъже с отпуснати шкембета и евтини джинси, които пушеха пред някой пункт за залагания; жени, скрили младостта си под тежък грим, бутащи бебешки колички; и навсякъде хора, които дърдореха по мобилните си телефони или натискаха нещо по тях, по-заинтересувани от някой, който не беше тук, от нещо, което не се случваше тук. Нямаше никой като него. Той никога не се бе чувствал на място където и да било и с минаването на времето това не се променяше. В продължение на години Карол беше единственият човек, който го караше да се чувства така, сякаш мястото му беше край нея. А после тя си беше тръгнала. Сега Пола се опитваше да го направи част от своето семейство и за него това беше важно. Но не толкова важно, колкото възможността да възобнови отношенията си с Карол.
Вътре в сградата на съда се оказа, че нито един от двамата не знае къде да отиде и какво да направи. Всеки път, когато се бяха озовавали в съдебна зала досега, и двамата бяха от другата страна на преградата. Винаги се бе намирал някой, който да ги преведе през непознатите места. Тони забеляза някаква жена, скрита зад високо, извито бюро и монитор. Той пристъпи към нея, следван от Карол.
— Извинете, приятелката ми трябва да се яви пред съда тази сутрин. Къде би трябвало да отиде?
Жената почти не го погледна. Изглеждаше като жертва на закона за гравитацията — всичко у нея беше провиснало надолу, от торбичките под очите, през провисналите бузи до отпуснатите рамене.
— Име?
— Карол Джордан.
Тя почука с пръсти по клавиатурата. Внезапно отношение, то ѝ се промени. Веждите ѝ се повдигнаха, очите ѝ се отвориха широко. Тя погледна към Карол, после отново към екрана.
— Тук пише, че трябва да отидете на първия етаж. В конферентна зала номер две. Не разбирам, там не заседава никой съдебен състав. Но ето, пише така: „Карол Джордан. Моля да бъде упътена към конферентна зала номер две.“ Е, такова нещо не бях виждала.
Тони и Карол се спогледаха обезпокоени. После тя просто сви рамене и тръгна към стълбите. Той я последва, още по-притеснен, отколкото беше досега.