Таня угаси лампата, седна на коленете му, притисна бузата си до неговата и почна да показва.
— Ето четири ярки звезди — виждаш ли? Това е Плитката на красавицата. Вляво от най-горната има една слаабичка звездичка. Това е нашето Слънце.
Роберт я вдигна на ръце, стана, заобиколи предпазливо масичката и едва тогава видя в зеленикавата дрезгава светлина на уредите една дълга човешка фигура на креслото пред работната маса. Той трепна и се спря.
— Мисля, че сега можем да запалим лампата, — каза човекът и Роберт веднага разбра кой е той.
— И се яви трети — каза Таня. — Я ме пусни Роб.
Тя се освободи и се наведе да търси падналата си обувка.
— Знаете ли какво, Камил… — почна ядосано Роберт.
— Знам — каза Камил.
— Чудеса — проговори Таня, като обуваше обувката си. — Никога няма да повярвам, че гъстотата на населението е един човек на един милион квадратни километра. Искате ли кафе?
— Не, благодаря ви — каза Камил.
Роберт запали лампата. Камил, както винаги, седеше в много неудобна и съвсем неприятна за очите поза. Както винаги, той беше с бяла пластмасова каска, която закриваше челото и ушите му, както винаги, лицето му изразяваше снизходителна скука и в кръглите му немигащи очи нямаше нито любопитство, нито смущение. Роберт присви очи от светлината и попита:
— Вие поне отскоро ли сте тук?
— Отскоро. Но аз не ви гледах и не слушах какво говорите.
— Благодаря, Камил — каза весело Таня. Тя се вчесваше. — Вие сте много тактичен.
— Нетактични са само безделниците — каза Камил.
Роберт се разсърди.
— Впрочем Камил, какво търсите тук? И какъв е тоя досаден маниер да се появявате като привидение?
— Отговарям подред — каза спокойно Камил. И това беше негов маниер — да отговаря подред. — Пристигнах тук, защото почва изригването. Вие знаете отлично, Роби — той дори затвори очи от скука, — че аз пристигам тук всеки път, когато пред фронта на вашия пост започва изригване. Освен това… — Той отвори очи и известно време гледа мълком уредите. — Освен това вие сте ми симпатичен, Роби.
Роберт изви очи към Таня. Таня слушаше много внимателно, замряла с гребенчето в ръка.
— Що се отнася до моите маниери — продължи Камил монотонно, — те са странни. Маниерите на всеки човек са странни. Естествени изглеждат само собствените маниери.
— Камил — каза неочаквано Таня. — Ами колко прави шестстотин осемдесет и пет умножено с три милиона осемстотин хиляди петдесет и три?
За свое грамадно учудване Роберт видя как по лицето на Камил се показа нещо като усмивка. Гледката беше доста зловеща. Така би могъл да се усмихва броячът на Юнг.
— Много — отвърна Камил. — Нещо към три милиарда.
— Странно — въздъхна Таня.
— Кое е „странно“? — попита тъпо Роберт.
— Точността е малка — обясни Таня. — Камил, няма ли да пиете чашка кафе?
— Благодаря ви, не обичам кафе.
— Тогава довиждане. До Детското трябва да летя четири часа. Роберт, ще ме изпратиш ли до долу?
Роберт кимна и погледна с досада към Камил. Камил разглеждаше брояча на Юнг. Сякаш се гледаше в огледалото.
Както обикновено на Радуга5, слънцето беше изгряло на съвсем чисто небе — малко бяло слънце, обкръжено от троен ореол. Нощният вятър беше стихнал и беше станало още по-задушно. Жълто-кафявата степ с голи петна от осолена почва изглеждаше мъртва. Над осолената почва се появиха неясни мъгливи хълмчета — пари на летливи соли.
Роберт затвори прозореца и включи кондиционирането, след това, без да бърза, с удоволствие поправи страничното облегало. Камил се разхождаше меко и безшумно на лабораторията и надничаше през прозореца, който гледаше на север. Изглежда, че съвсем не му беше горещо, а на Роберт му ставаше горещо дори да го гледа — да гледа дебелата му бяла куртка, дългите бели панталони, кръглата блестяща каска. Такива каски по време на експериментите понякога слагаха нула-физиците; тя предпазваше от излъчвания.
Предстоеше му цял ден дежурство, дванадесет часа палещо слънце над покрива, докато не се разнесат изригванията и не изчезнат всички последици от вчерашния експеримент. Роберт съблече куртката и панталоните си и остана само по гащета. Кондиционирането работеше до крайна степен и нищо повече не можеше да се направи.
Добре би било да плисна на пода течен въздух. Има течен въздух, но той е малко и е нужен за генератора. Ще трябва да пострадам, помисли си Роберт покорно. Той седна отново пред уредите. Колко е хубаво, че поне в креслото е прохладно и че тапицерията съвсем не залепва за тялото.