Сред другите обитатели на Търсгуд мнението за Джим не беше толкова единодушно. Призракът на мистър Молтби, пианиста, не изчезваше лесно. Медицинската сестра взе страната на Бил Роуч и обяви Джим за герой, който има нужда от грижи — цяло чудо било, че се справял с този гръб. Марчбанкс заяви, че сигурно го е прегазил автобус, докато е бил пиян. А по време на учителския мач, в който блесна Джим, именно Марчбанкс обърна внимание на пуловера. Марчбанкс не играеше крикет, но беше излязъл да погледа заедно с Търсгуд.
— Според вас този пуловер дали е негов — попита той с висок, закачлив глас, — или го е откраднал отнякъде?
— Не сте справедлив, Ленард — смъмри го Търсгуд, потупвайки по хълбоците своя лабрадор. — Ухапи го, Джини, ухапи лошия чичко!
Докато стигна до кабинета си обаче, смехът на Търсгуд беше преминал и той беше разтревожен не на шега. Знаеше как да се справя с фалшиви дипломи от Оксфорд, беше срещал учители по класическа литература, които не знаеха гръцки, и свещеници, които не знаеха вероучение. Такива хора, изправени пред доказателството за тяхната измама, се пречупваха, разплакваха се и напускаха или пък оставаха на половин заплата. Хора, които криеха истинските си достойнства, бяха друга порода, с която той не се беше сблъсквал, но вече знаеше, че не харесва. След като провери университетския календар, той се обади на мистър Строул от агенция „Строул енд Медли“.
— Какво точно ви интересува? — попита мистър Строул с ужасяваща въздишка.
— Ами нищо конкретно. — Майката на Търсгуд бродираше гоблен и едва ли чуваше. — Просто когато човек изисква писмена биография, той очаква тя да е пълна. Да няма бели петна. Особено когато човек плаща такса за нея.
В този момент на Търсгуд му мина нелепата мисъл, че е събудил мистър Строул от дълбок сън и сега той отново е заспал.
— Този тип е голям патриот — отбеляза мистър Строул накрая.
— Не съм го наел заради патриотизма му.
— Боледувал е — промърмори дрезгаво мистър Строул, сякаш вдишваше дълбоко цигарен дим. — Бил е на легло. Проблеми с гръбнака.
— Да, така е. Само че едва ли е прекарал в болница последните двайсет и пет години. Touché6 — прошепна той на майка си, закривайки с ръка телефонната слушалка, и още веднъж си помисли, че мистър Строул е заспал.
— Наехте го само до края на срока — въздъхна мистър Строул. — Ако не ви харесва, разкарайте го. Поискахте човек по заместване, осигурихме ви го. Казахте да е евтино, евтино ви го дадохме.
— Може и така да е — отвърна бодро Търсгуд, — само че аз ви платих таксата от двайсет гвинеи, баща ми работи с вас дълги години и имам право на определени гаранции. Написали сте — нали ще позволите да ви го прочета? — написали сте: „Преди злополуката е имал различни назначения в чужбина от търговско и изследователско естество“. Това едва ли хвърля достатъчно светлина върху неговите занимания, нали така?
Майка му кимна над гоблена си в знак на съгласие.
— Не е достатъчно — произнесе тя на глас.
— Това — първо. По-нататък…
— Не се увличай, скъпи — предупреди го майка му.
— Разбрах, че е бил в Оксфорд през трийсет и осма. Защо не е завършил? Какво се е случило?
— Спомням си, че някъде по това време имаше нулева година — рече мистър Строул след цяла вечност. — Но ми се струва, че сте твърде млад да го помните.
— Не може да е бил в затвора през цялото време — каза майка му след много дълго мълчание, отново без да вдига поглед от гоблена си.
— Все някъде трябва да е бил — каза мрачно Търсгуд, загледан през брулените от вятъра градини към Ямата.
През цялата лятна ваканция, по време на неудобните местения от къща в къща, насред прегръдките и разделите, Бил Роуч се тревожеше за Джим — дали го боли гърбът, как ще се оправя с парите, след като няма на кого да преподава и трябва да живее само с половин заплата, но най-вече дали ще е там, когато започне новият срок, — защото Бил имаше смътното усещане, че Джим живее опасно близо до ръба на света и всеки момент може да изпадне в нищото; страхуваше се, че Джим беше същият като него — нямаше вродена гравитация, която да го държи. Той прехвърляше наум обстоятелствата по време на първата им среща, особено въпроса на Джим за приятелството, и изпитваше вледеняващ ужас, че също както е разочаровал родителите си, така е разочаровал и Джим, най-вече заради несъответствието във възрастта им. Затова Джим си е тръгнал и вече търси приятел някъде другаде, оглеждайки други училища с безцветните си очи. Въобразяваше си, че Джим, също като него, е изгубил някой близък и сега се измъчва, търсейки друг на негово място. Тук обаче размислите на Бил Роуч стигаха до задънена улица, защото той нямаше ни най-малка представа как се обичат възрастните.