— От Полша ли сте? — попита тя.
Този въпрос винаги ме озадачава: трудно ми е да отговоря — не мога, вместо да дам лаконичен отговор, да изпадна в пространен разказ за това, че майка ми е родена във Варшава, а аз в Беларус, с неизвестен баща, детството ми е минало в Русия, в Полша попаднах едва през петдесет и четвърта, след това заминах отново за Русия да уча, оттам се прехвърлих в ГДР, а след това в Америка…
Но този път, кой знае защо, казах това, което не казвам никога:
— Родом съм от Емск, от Чорная пуща10.
Старицата ахна тихичко:
— Кога си се родила?
— През четиридесет и втора. — Никога не крия възрастта си, защото знам, че изглеждам млада, никога не ми дават моите четиридесет и три години.
Тя ме прегърна с леките си ръце и гълъбовата й глава започна по старчески да се тресе:
— Боже мой, Боже мой! Значи ти си оживяла! Онази побърканата те роди в землянката, мъжът ми акушираше… А след това, не помня точно, май че не мина и месец, тя взе децата и замина неизвестно къде. Всички я увещаваха да остане, но тя не слушаше никого. Всички вярваха, че ще ви хванат по пътя или в първото село… Господ е велик — ти си оцеляла!
Озовахме се в коридора. Просто не можехме да се откъснем една от друга. Смъкнахме връхните си дрехи от закачалката — беше смешно, защото кожените ни палта бяха еднакви — дебели, лисичи, почти неприлични за Америка. По-късно се оказа, че Естер е също от зиморничавите…
Тръгнахме към нейния дом — тя живее в центъра на Бостън, на Комънуелс авеню, в чудесен квартал, на десет минути път от мен. Докато пътувахме — аз зад волана, тя до мен, — у мен възникна странно чувство: че през целия си живот съм мечтала до мен да има някой по-възрастен, мъдър човек, който би могъл да ме ръководи, когото бих могла да послушам, подчинявайки се с радост — и никога не бе имало такъв. В приюта, разбира се, имаше строга дисциплина, но това бе съвсем друга работа. През живота си винаги съм била в ролята на по-възрастния — нито майка ми, нито приятелите и мъжете ми бяха възрастни. А в тази старица имаше нещо такова, че ти се искаше веднага да се съгласиш с всичко, което тя би казала…
Влязохме в нейния дом. Тя запали лампите — от коридора започваха стелажи с книги, които се губеха в дълбочината на квартирата. Тя улови погледа ми.
— Това е библиотеката на покойния ми съпруг. Той четеше на пет езика. Има маса книги по изкуство. Трябва да намеря добри ръце, в които да ги оставя…
Тук си спомних какво точно ми бе говорила Карин: Естер е бездетна вдовица, доста богата, много самотна. Почти всичките й роднини са загинали по време на войната.
Ето какво ми разказа Естер: видяла майка ми за първи път в Емското гето, когато започвали да прогонват в него населението от околностите — дотогава в гетото е имало само градски евреи. Те ужким се били заселили там доброволно, защото съвсем неотдавна, до преселването им, в градчето е имало ужасяващо изтребване на евреи — били ги събрали на градския площад между католическата и православната църква и започнали да ги убиват. Убили хиляда и петстотин, останалите живи се преселили в гетото.
Това не било обичайното старинно гето — един или няколко квартала, които евреите са обитавали от времето на Средновековието. Точно обратно — в Емск хората напуснали своите домове в града и се преселили в полуразрушен замък, принадлежал на някакъв си княз. Оградили замъка с бодлива тел и поставили охрана. Отначало не било много ясно кой кого и от кого охранява. Полицаите били местни, беларуси, немците считали тази работа под достойнството си. А с беларусите отношенията бяха ясно какви — на тях им плащаха. За всичко им плащаха. За пари те доставяха дори оръжие.
— Майка ти — каза Естер — не беше от местните. Доста красива, но много рязка. С нея беше малкият й син. Спомних си фамилията й — Ковач. Нали така?
Изтръпнах: аз ненавиждам тази фамилия. Със сигурност знам, че майка ми е имала друга фамилия, а това е някакъв партиен псевдоним или фамилия, написана в някой от фалшивите й документи, с които е преживяла половината си живот. Аз дори се омъжих отчасти заради това, защото исках да отхвърля от себе си прозвището, което не беше име. Тогава всички бяха в шок: еврейка от Полша се омъжва за немец! Наистина Ерих беше също комунист, гедерейски — иначе не биха го пуснали да учи в Русия. Ние в Русия и се запознахме.
Аз гледах Естер, както дете гледа бонбон: такава жена, мека и тиха, по европейски елегантна — копринена блузка, италиански обувки, но в същото време нищо, което да бие на очи, никакъв простодушен американски шик — колко хубаво щеше да е, ако ми беше майка, леля или баба. И обръщението й към мен е такова — „хлапе“…
10
Чорная пуща, в днешна Беларус „Тъмния пущинак“ е употребяваното сред възрастното население име на Беловежската гора. — Бел.прев.