През целия ми живот ме занимава темата за личната свобода. Аз винаги съм си я представял като висше благо. Възможно е през дългия си живот да съм успял да направя няколко крачки по пътя към свободата, но това, с което определено не успях да се справя, е националността. Не успях да престана да бъда евреин. Еврейството е натрапчиво и авторитарно, проклета гърбица и прекрасен дар, то диктува логиката и начина на мислене, сковава и те обгръща като в пелена. То е неотменимо както пола. Еврейството ограничава свободата. Винаги съм искал да изляза отвъд неговите предели — излизах, отивах, където си искам — по други пътища, десет, двайсет, трийсет години, но в някой момент откривах, че не съм стигнал доникъде.
Еврейството вън от всяко съмнение е по-широко от юдаизма. Двайсети век познава цяла плеяда еврейски учени атеисти, но към газовите камери ги водеха наред с религиозните им събратя. Следователно за външния свят кръвта се оказа по-авторитетен аргумент. Както и да се определят самите евреи, всъщност тях ги определят отвън: евреин е този, когото не-евреите смятат за евреин. Затова на кръстените евреи не им правеха никакви отстъпки: и те бяха подложени на унищожение. Участието ми в Нюрнбергския процес бе по-тежко, отколкото пребиваването в гетото и при партизаните. Изгледаните филмови ленти, заснети от немците в концлагерите и от съюзниците след освобождението, подкопаха моето еврейско съзнание: не ми се искаше да бъда повече средноевропеец и заминахме за Палестина. Заминахме там, за да бъдем евреи. Но за такова нещо пък не ми достигна еврейската маниакалност.
Войната от четиридесет и осма година не оставяше време за размисли, но когато тя завърши — временно! — почувствах, че раните от куршуми и отломки от снаряди, ампутациите и пластиката след изгаряния ме довеждат до депресия. Къде са резекцията на стомах, премахването на камъни от жлъчните пътища, баналната апендектомия и непроходимост на червата, мирни болести от мирно време? Захванах се с кардиохирургия.
Палестина се тресеше, ционистката държава се превръщаше в религиозен символ, евреите — в израелтяни, арабите — в някакъв смисъл: в евреи. Повдигаше ми се от националната идея във всяка нейна трактовка.
Кое е главното в еврейското самосъзнание? Целеустремена, сама по себе си насочена интелектуалност. Агностик и атеист, попаднал в Израел като възрастен човек, аз направих това, от което избягах през ранната си младост, когато отхвърлих семейните традиции. Тогава този отказ доведе до скъсване със семейството ми. Баща ми не ми прости. Той прокле мен и моята медицина. По-късно цялото ми семейство загина в газовите пещи.
Баща ми би бил много доволен да узнае, че в зряла възраст аз пожелах да изучавам онзи предмет, който еврейските момчета са изучавали от петгодишни в течение на две хиляди години — Тората. Това, което в детството ми предизвикваше скука и отблъскване, се оказа необикновено интересно.
Почти веднага след пристигането си в Палестина аз започнах да посещавам Йерусалимския университет и семинарите на професор Нойхауз по еврейска история. Занятията бяха много увлекателни. Нойхауз, блестящ учен, разглеждаше еврейската история не като фрагмент от световната история, а като модел на целия световен исторически процес. Без да обръщам внимание на това, че такъв подход ми бе чужд, сами по себе си занятията бяха много съдържателни.
Открих, че за учителя интелектуалната активност на учениците, умението да поставят, да обръщат наопаки и дори да анулират самия въпрос са по-важни от същността на учението. Тогава разбрах, че ядрото на еврейското самосъзнание се състои в полирането на мозъка като съдържание на живота, в постоянната работа за развитието на мисленето. Именно тя в крайна сметка ни дава марксовците, фройдовците, айнщайновците. Когато са откъснати от религиозната основа, тези мозъци започват да работят още по-интензивно и качествено.
Наистина ние можем да разглеждаме съвременната (имам предвид християнската) история като логично (а Нойхауз предполага метафизично) продължение на идеите на юдаизма в европейския свят. Извънредно интересно е как именно в тази точка се срещат идеите на християнските и еврейските мъдреци. Между другото, добре работещият мозък е необходим на хирурга не по-малко от изкусните му ръце.
Именно тогава, отчасти поради тези двегодишни занятия, аз направих най-важната си професионална стъпка — прехвърлих се в областта на гръдната хирургия, която ме интересуваше още през довоенните години. Всъщност сърцето ме привличаше не толкова като медицински обект… по-скоро в „това чудесно оръдие, създадено от върховния художник“, по израза на Леонардо да Винчи, на мен ми се привиждаше някаква тайна. Тайна, абсолютно непроницаема като произхода на света и живота… Действително е трудно да си представим по какъв начин този неголям по размери орган, макар изграден от относително гъвкава мускулна, но все пак нежна и леко ранима плът, се справя с толкова сложна задача, преобръщайки в течение на много години милиони литри кръв, давайки й енергия, необходима за поддържането на живот във всички най-малки клетки на човешкото тяло. За мен в този парадокс се заключаваше онази метафизична същност на сърдечната дейност, за която говоря. Тя означаваше, че сърцето не е помпа, или не е просто помпа, подобна на механичната, че неговата функция се основава на някакви висши, не просто механични закони. Смътната ми догадка се потвърждаваше и от обстоятелството, че в съотношенията на сърдечните структури и закономерностите в работата на сърцето аз виждах отчетливо една златна пропорция. По този начин кардиохирургията бе за мен в значителна степен опит да разбера, да обясня тази тайна. Наблюдаването на болното сърце ми даваше безценен материал да проумея как нарушаването на тези божествени пропорции води към несъстоятелност на сърдечната дейност и в крайна сметка до смърт. Стигнах до извода, че пряката хирургическа намеса в структурата и функцията на сърцето трябва да бъде насочена към възстановяване на тези пропорции, към пресъздаване на някаква „божествена крива“17, която е толкова характерна за здравите сърдечни структури и която е видима без изключение във всички творения на природата — спиралите на морските раковини и древните вкаменени мекотели, в спираловидната конструкция на галактиката. Тя може да се види в работата на архитектите и художниците — в кривата на старите италиански площади, в композициите на различни картини. Впрочем, както е казал все същият Леонардо, „колкото повече говориш за него (сърцето), толкова повече ще смущаваш ума на слушателя“.
17
Терминът „златно сечение“ е въведен от Леонардо да Винчи като пропорция за „идеалното човешко тяло“; известно още като златна или божествена пропорция или златен коефициент; има стойност прибл. 1,618. — Бел.ред.