— Може би — отвърна ми мама. — Никой от хората на площада не го е извършил. Но аз забелязах и кого го нямаше. Андреас Хусманд. Обущарят. И най-големият син на Мина Гестгивар13. Ако има виновник, ще да е един от тях.
Не можех да си представя някой от тях да е любим на Дина, дори синът на Мина. Той бе твърде стар за Дина, бе по-голям от мен, а освен това бе ужасно кривоглед с едното око. Но може би писмото не бе от обожател, а от някого, който се преструваше на такъв. А може би изобщо не бе от обожател. Може би бе някой, който бе разбрал за любовната среща и се бе възползвал от случая. Ако изобщо бе любовна среща. Или каквато и да било среща. Хилядите „може би“ се въртяха в главата ми като объркани прилепи, а единственото, което знаех със сигурност бе, че трябваше да си поговоря сериозно със сестра ми. Сега щеше всичко да си каже!
Но когато се прибрахме, Дина вее още спеше, а аз не бях чак толкова коравосърдечен, че да я събудя и да започна да я разпитвам. Радвах се, че все още бе жива.
Факли в мрака
Бел лаеше. Силно и ядосано, както когато искаше да ни предупреди за нещо, така че аз веднага скочих на крака, макар все още да бях сънен. Чух как Роза се опитва да я успокои долу, до вратата, но Бел не искаше и да чуе.
Аз се изтърколих от сламеното легло и се приближих до ръба.
— Какво има? — прошепнах аз на Роза, която едва успявах да различа в мрака. Всъщност бялата козина на Бел бе единственото нещо, което се виждаше там долу.
В началото Роза не ми отговори.
— Мисля, че идва някой — рече тя, а гласът й бе тих и уплашен.
Аз се обърнах, за да събудя Нико, но той вече бе станал.
— Вземи си лъка — заръча ми той.
Аз кимнах. Защото ако вкъщи дойдеха хора посред нощ, това, разбира се, можеше да означава, че някой се е разболял и има нужда от помощта на мама. Но след случилото се през последните дни, ме беше страх, че…
— Мадам Тонере!
Трескаво тропане по вратата, задъхан глас. Напомняше на…
— Роза, отвори — рече мама. — Това е Ирена.
И наистина бе тя. Жената дишаше някак странно и изглеждаше съвсем объркана, та в началото си помислих, че нещо с детето не е наред. Явно и на мама първо това й бе минало през ума.
— Седни — рече й тя рязко. — Кървиш ли? Давин, запали лампата.
Ирена махна с ръце.
— Не — рече тя, все още задъхана. — Нищо ми няма. Става дума за… става дума за…
— Поеми си дъх — каза й мама.
Ирена седна, но поклати глава.
— Няма време — отвърна й тя. — Откриха Катрин. Катрин, дъщерята на майстора седлар. Тя… нещо не е наред с нея. Лежеше в безсъзнание в кокошарника на странноприемницата и никой не може да я свести. А на гърдите й… на гърдите й имаше нарисуван знак. С кръв.
— С кръв… — в началото мама изглеждаше объркана. След това попита бавно.
— Какъв знак?
Ирена заби поглед в масата.
— Два кръга. Един в друг. Като… като знак на Жрица на срама.
За малко да изпусна лампата, която така или иначе едва бях успял да запаля. Мама гледаше втренчено съпругата на ковача, която просто седеше там с очи, впити в масата, и не смееше да вдигне глава.
— Ирена…
— Знам, че не сте вие — лицето й придоби войнствено изражение. — Каквото и да е това, който и да го е направил…, аз много добре знам, че не сте вие. Но… много други ще кажат, че това е отмъщението на Жрицата на срама за случилото се с дъщеря й. Трябва да се махнете оттук. Не можете да останете. Трябва да тръгвате, веднага.
В главата ми се въртяха хиляди мисли. Какво се бе случило с Катрин? Познавах я добре. Тя бе една от ученичките на Нико, тихо момиченце с кафяви къдрици и луфт между предните зъби. Не бе на повече от седем години или приблизително на толкова. Кой бе наранил такова малко дете?
— Тя каза, че знае как може да се влезе в кокошарника на странноприемницата — рече Нико тихо. — Може би… е изненадала крадеца или нещо подобно.
— Донеси кошницата ми, Давин — каза ми мама. — Трябва да видя дали мога да направя нещо.
— Не чувате ли какво ви говоря? — извика Ирена изведнъж. — Не можете да останете тук! Обущарят, Якоб Хусманд, синът на Мина Гестгивърс… колко дълго време си мислите ще мине, преди те да се появят отвън с факли и тояги или с каквото и да било друго, което би им свършило работа? Казвам ви, че трябва да се махате оттук. Веднага!