След това ездачът на сивушкото се поизправи на коня.
— Вещерски номера — изсъска той. — Не разбирате ли? Тя обърква ума ни, за да не можем да свършим това, за което сме дошли!
Той вдигна факлата, сякаш искаше да удари мама с нея. От устните на Дина се отрони сподавен уплашен вик и тя се опита да се освободи от прегръдката ми.
— Стой мирно — прошепнах й аз, макар че на мен самия ми се искаше да пришпоря Фалк между маскираните мъже. Ако я удареха… Само ако я докоснеха… Исках да съм до мама. Но не можех да изоставя Дина и Мели. Това ме раздираше отвътре.
— Остани със сестрите си — прошепна Нико, пристъпи напред и застана до мама. Не носеше дори нож, с който да можеше да се защити. Не, не беше страхливец.
— Добър вечер, Андреас Хусманд. Добър вечер, Пайтер Гестгивърс. Добър вечер, обущарю. Виждам, че и Вилман Снедкер15 е тук. Как се справя малкият Вилман със смятането?
Явно на Нико никак не му бе трудно да разпознае мъжете, въпреки маските им. Но той все пак бе общувал с хората от селото повече от мен.
Личеше си, че на тях не им хареса, че ги разпознаха и назоваха по име. Предпочитаха да останат анонимни в мрака.
— Съжалявам за Катрин — рече Нико и наистина го мислеше. — Бихме сторили за нея всичко, което можем.
— Няма нищо за гледане — рече Вилман. — Тя просто спи. Но никой не може да я събуди.
— Позволете ми да помогна — помоли ги мама. — Нека видя какво мога да направя.
Изведнъж Пайтер Гестгивърс обърна сивия си кон и изчезна, сякаш всички горски зли духове му бяха по петите. Останалите се поколебаха за миг, след което го последваха. Тропотът от копитата се отдалечаваше все повече и повече, а светлината от факлите изчезна в мрака.
Дори не смеех да си го помисля. Бяха си тръгнали. Без да ни сторят нищо.
Мели бе започнала да плаче, тихо и приглушено, сякаш се страхуваше, че някой щеше да я чуе. Аз скочих от коня, така че да мога да държа и нея, и Дина.
— Шшшш — прошепнах. — Няма ги вече. Всичко свърши.
Но не беше така.
Изведнъж доловихме отново тропот от конски копита и по пътя се зададоха трима ездачи. Не спряха и не казаха нищо. Просто хвърлиха факлите си върху покрива на хижата.
Върху сламения покрив.
Аз пуснах Дина и Мели и се втурнах към кладенеца.
— Помогни ми — извиках аз на Нико и хванах въжето, нямах търпение да използвам дръжката. Покривът бе стар и покрит с мъх, може би щяхме да успеем да загасим огъня преди той да се е разпрострял. Една от факлите бе паднала сама, само две бяха останали да лежат върху покрива.
Нико грабна нашата кофа от гърба на кафявия ни кон и изля в нея водата от кладенчовото ведро. А аз го напълних отново и започнах да го тегля нагоре. С ъгълчето на очите си видях как Нико се опитваше да хвърли водата на покрива. Но тя не стигаше достатъчно високо. Той остави кофата и изчезна между дърветата.
Какво правеше? Да не би да се бе предал?
— Нико!
Той се върна обратно заедно с кафявата кобила. Скочи на гърба й и застана изправен на него като същински панаирен жонгльор.
— Роза, подай ми кофата!
Роза изпълни молбата му. Той хвърли водата върху сламения покрив и загаси едната факла. Ако успеехме да направим същото и с другата…
Откъм гората се появиха още трима ездачи, или същите трима, но с нови факли. Кафявата кобила подскочи уплашено настрани, така че на Нико му се наложи да я възседне. Този път на покрива се задържа само една факла, но за сметка на това тя попадна високо горе, а огънят обхвана веднага сухата слама. А откъм мрачната гора отново долетя тропот на копита.
Мама сложи ръка върху моята.
— Остави го да гори — рече ми тя уморено. — Така или иначе не можем да останем тук.
Ние стояхме обезкуражени на двора и гледахме как пламъците поглъщаха целия покрив. Бел скимтеше, а Мели продължаваше да плаче, тихо и уплашено.
— Виж какво ни причини твоя любим — сопнах се аз на Дина. — Ще изплюеш ли най-накрая камъчето кой е?
— О, Давин, толкова си глупав — рече Дина тихо. — Аз нямам любим.
— Не аз съм глупав. Не аз тръгнах да се шляя из гората по залез-слънце заради едно писмо от някакъв ухажор.
— Писмо? — удиви се мама. — Какво писмо?
Дина не каза нищо.
— Дина. Какво писмо?
Дишането й бе съвсем ускорено, както когато я ухапа змията.
— Той написа, че не иска да ме плаши. Че не той е убил Пес. Че иска само да ме опознае.