— Обитателите на стаята сами отговарят за чистотата и хигиената — рече мъжът. — Личните вещи се поставят в дървените ракли. Ако те не поберат всичко, трябва да отнесете останалите си принадлежности в общия склад.
Аз погледнах раклите. Не бяха особено големи. Въпреки че бяхме успели да вземем съвсем малко вещи със себе си, със сигурност щеше да ми се наложи да оставя няколко неща в склада.
— Свободни са най-горното и средното легло ето там. Бих искал да ви помоля да обърнете внимание на номера на стаята. Това е стая № осем в крило Д. Номерът на твоето легло, млади момко, е 10. Това означава, че ти си обитател 8-Д-10, в случай, че някой попита.
— Няма ли да е по-лесно просто да си кажа името? — попитах аз леко озадачен. Не можех да разбера от каква полза биха били всичките тези числа.
— Не можем да запомним имената на всички хора, които живеят тук за кратко. А 8-Д-10 изобщо не е трудно, нали?
— Не — рекох аз. — Няма да го забравя.
— Разтоварете багажа си преди да отидем до банята.
Баня? Сега? На мен ми се искаше първо да огледам наоколо и да разбера къде бяха мама и момичетата. Но в същото време щеше да е много хубаво да измия мръсотията от пътя от тялото си.
Банята бе много изискана. Никога преди не бях виждал нещо подобно. В пода имаше два големи басейна, един пълен със студена и един — с топла вода. Първо се потапяш в този с топлата. Той бе толкова дълбок, че човек можеше да потъне целият, ако поискаше. След това се измиваш в този със студената. Това караше кръвта ти да затупти във вените. Аз забравих колко уморен бях и ми се прииска да скроя някой номер на Нико, както бях правил много пъти с Кини и Барутлията. Кой знае дали щях да видя Барутлията някога отново. Аз обаче не исках да мисля за това сега. Гмурнах се под водата и дръпнах Нико за глезена, така че той се обърна и цопна във водата, без изобщо да очаква.
В началото, като се показа над водата, изглеждаше страшно ядосан. След това обаче в очите му се появи игрив пламък. Той махна мократа си тъмна коса от челото си, пое дълбоко въздух и се гмурна. И така ние се впуснахме в забавна водна битка с всички възможни коварни номера и нечестни трикове, така че по варосаните стени летяха пръски вода. Нико наистина знаеше разни хватки. Всъщност повече от мен.
След това седнахме на ръба на басейна, като дишахме тежко. Аз го погледнах скришом. Беше слаб, също като мен. Можех да преброя ребрата и на двама ни. Последните месеци се хранехме оскъдно и почти не вкусвахме месо.
Тогава видях някакви малки странни белези, които покриваха цялото му тяло над кръста. Малки драскотини, не по-дълги от един инч16.
— Какво е това? — попитах аз.
Той проследи погледа ми.
— Какво? Това ли? — Нико потри един от белезите с пръст.
— Да.
Нико направи гримаса.
— Това е дело на учителя ми по фехтовка. В мига, в който сбъркаш, той ти нанасяше удар. Втория път те порязваше. Съвсем леко. Казваше, че няколко капки кръв помагат да запомниш урока по-добре.
Аз се опулих. Та те бяха толкова много. Най-малко сто. Може би не бе толкова странно, че Нико не обичаше мечове.
— Сигурно те е боляло. Затова ли искаше да спреш да се фехтуваш?
Той поклати глава.
— Всъщност не. В мига, в който изхвърлих меча си, много добре знаех какво ме очаква, когато баща ми узнаеше. Той удряше много по-силно от учителя по фехтовка.
— Да, но защо?
Нико вдигна рамене.
— Трудно е за обяснение. Аз знаех какъв искаше баща ми да стана. Малко или повече като него. А аз… аз не исках.
Може би имах късмет, че не познавах баща си. Вижте Нико. Вижте бедната Дина, която изведнъж бе получила змия за баща.
Мъжът с приятелската усмивка се върна. Усмивката му застина, като видя как бяхме разпръснали вода навсякъде, но нищо не каза. Просто ни отведе в третата стая на банята, където трябваше да се подсушим и облечем.
— Къде са дрехите ми? — попитах аз.
— Занесохме ги в пералнята — отвърна мъжът. — Тук ще намерите чисти — той посочи два купа сиви сгънати дрехи. — След като се облечете, ще отидем в трапезарията.
Аз трябва да съм изглеждал доста объркан, защото това бе още една дума, която не бях чувал.