Огледах се набързо наоколо. Сезуан никъде не се виждаше.
Вдигнах флейтата и я допрях до устните си. Внимателно я надух.
Нищо не се случи, или по-скоро почти нищо. Леко свистене без никаква мелодия, нищо повече.
Духнах малко по-силно. После още по-силно. Духах колкото сила имах.
— Не е нужно да духаш силно. Просто… малко по-остро.
Опитах. Веднага осъзнах, че точно това се искаше. Флейтата издаде тънък, жален звук, като самотна птичка в планината.
— Ако поставиш показалеца си ето на онази дупка, тонът ще стане по-басов.
Поставих показалеца. После следващия пръст и така нататък. Мелодията вече бе по-дълбока и мрачна, като бухане на сова, като студен нощен вятър, който свистеше в скалните пещери.
Флейтата бе прекрасна. Направо не ми се искаше да я оставям.
Сезуан се усмихна. Стоеше пред мен. От известно време. Изведнъж сякаш дойдох на себе си.
Оставих флейтата — щеше ми се да я хвърля на земята в краката му, но сърце не ми даде. Ами ако се счупеше.
— Ти ме измами.
— Как така? — попита той. — Да не би аз да взех флейтата от земята?
Не. Аз бях. Започна да ми се повдига. Дали това означаваше… дали това означаваше, че притежавах дара на змията?
— Добре свири — рече той. — Малцина могат да извадят тон от флейтата още от първия път.
Той сякаш усещаше страха ми и нарочно го подсилваше. Изправих се толкова рязко, че за малко да се подхлъзна. Тръгнах, сълзите заслепяваха очите ми. Пред краката ми подскачаха скакалци, за миг кръжаха наоколо с червените си криле като малки летни птичета, а после отново кацаха на земята и се превръщаха в скакалци. За миг, докато извайвах мелодията на флейтата, и аз се бях променила. Но си обещах, че това нямаше да се повтори. Никога вече. Аз бях дъщеря на мама и Сезуан нямаше да успее да ме направи своя.
— Дина. Почакай.
Не исках да чакам, но въпреки това леко забавих крачка. Имах нужда от помощта му, за да спася Нико и Давин. След като получеха обратно свободата си, щях да се погрижа да го изхвърля от живота ни. Каквото и да ми костваше това.
Изведнъж чух силно трополене. Вдигнах глава точно когато нещо ме удари по рамото, така че паднах на четири крака. Над мен се изсипа дъжд от камъни и пръст и продължи надолу по склона. Закашлях се, устата ми се напълни с мръсотия, отново се закашлях. После върху мен се посипаха няколко по-малки камъчета, така че накрая легнах по корем с ръце на главата и зачаках да свърши.
— Дина! Добре ли си?
Сезуан ме издърпа с едната ръка и ми помогна да седна, а с другата ме изтупа от чакъла. Та нали той не можеше да търпи мръсотия, помислих си аз объркано. Сега той самият се изцапа.
— Добре ли си? — повтори той, като изглеждаше едновременно ужасен и изплашен.
— Да — промълвих аз. — Мисля, че съм добре. Само че ми се струва, че раната ми се отвори. Това е всичко. — Усещах нещо лепкаво и мокро на рамото си, точно там, където се бях порязала, когато паднах през покрива на оранжерията.
Той погледна нагоре към склона.
— Видя ли какво се случи? — попита Сезуан. — Видя ли някого?
Изведнъж се окопитих.
— Какво искаш да кажеш с това някого? — рекох аз. — А ти видя ли някого?
Той поклати глава.
— Не, или поне не мога да съм сигурен.
Изведнъж си спомних мъжа от кестена и шумоленето край плевнята през онази нощ.
— Да не би някой да ни следи? Или да следи теб?
Той ме погледна, без да отговори.
— Ако не си пострадала, можем да продължим — рече ми той после.
Но аз не се предавах.
— Кой е това?
— Никой. Слънцето и вятърът. Някоя дива антилопа. Хайде.
Нищо не можех да измъкна от него. Но след малко той добави:
— Не се отдалечавай от мен. Не искам да избързваш или да изоставаш прекалено много. Не е безопасно.
Сънища
Беше достатъчно ужасно, че се страхувах от Сезуан. Нямаше да понеса, ако сега трябваше да се боя и от някакво мистериозно същество, което ни преследваше. През остатъка от деня аз изобщо не се отделях от Сезуан и непрекъснато оглеждах склона над нас, или пък поглеждах нервно назад, за да проверя дали някой не ни следва. Когато две яребици хвръкнаха от храста зановец17 почти пред краката ни, аз самата подскочих във въздуха като уплашено яре. Рамото отново бе започнало да ме боли, цялата бях покрита с пръст и прах — имах в ушите, носа, косата, дори в пъпа си.