— Защо двете с Алая отведнъж се умирихте? — повтори предишния си въпрос принцесата, но с внимателна модулация на Гласа.
Ганима отметна главата си назад, избухвайки в смях:
— Ирулан! Нима ще си служиш с Гласа срещу мен?
— Какво? — слиса се запитаната.
— Опитваш се да учиш кокошката как се снасят яйца.
— Да уча… кое? — отново не разбра принцесата.
— Самият факт, че си спомням израза, а ти дори не са го чувала, трябва да те накара да се замислиш — отбеляза Ганима. — Това е стар идиом, който често се използва в „Бин Джезърит“. Ако и този факт не те смири, задай си въпроса, какво са мислили родителите ти, когато са те нарекли Ирулан. А защо не Руинал17?
Независимо от трениралото си самообладание, принцесата се изчерви:
— Ганима, опитваш се да ме предизвикаш.
— А ти се опитваш да си служиш с Гласа срещу мен. Срещу мен! Спомням си първите човешки опити в тази посока. Спомням си оттогава, разрушителко. А сега, махайте се и двете.
Алая, заинтригувана от подсказваното внушение, което прогони умората й, каза:
— Гани, хрумна ми нещо, дето би могло да те накара да вземеш друго решение.
— Престанете с това Гани! — откликна с обиждащ смях момичето и продължи: — Помислете за миг! Ако искам да убия Фарад’н, ще трябва да съчетая действията си с вашите планове. Предполагам, че сте го предвидили. Пазете се от Гани, когато се показва хрисима. Толкова. Бях напълно откровена с вас.
— Така и се надявах — кимна Алая. — Но ако ти…
— Братовата кръв не може да се отмие — невъзмутимо продължи Ганима. — Как ще се изправя пред любимите ми свободни, ако изменя на повелята „Никога не прощавай, никога не забравяй“. Не го ли казва нашият катехизис? Сега ви предупреждавам, че ще заявя публично: не можете да ме сгодите за Фарад’н. Би ли го повярвал човек, който ме познава? Самият Фарад’н няма да го направи, а свободните, след като чуят за подобен годеж, ще се подсмихват под мустак и ще кажат: „Гледай, гледай! Как го примамва в капана.“ Ако вие…
— Това не ме изненадва — прекъсна я Алая, заставайки близо до принцесата. Беше забелязала, че Ирулан потъва в шоково мълчание, след като разбра накъде върви разговорът.
— И така, аз го примамвам в капан — продължи Ганима. — Ако го искате, съгласна съм, но той може и да не се хване. Щом годежът ви е необходим като монета без покритие, с която да откупите баба ми и скъпоценния Дънкан, нека да стане. Вие поемате всичко. Откупете ги. Обаче Фарад’н си е мой. Него ще убия лично.
Ирулан рязко се обърна към Алая, преди тя да успее да отговори.
— Слушай! Ако се върнем към казаното преди…
Прекъсна се за миг, докато Алая мислеше с усмивка за предстоящия гняв на Големите династии във връзка с класовите разграничения, разрушителните последствия за честта на атреидите, погубеното упование в религията — все едри и дребни тухлички, които щяха да се сринат…
— Всичко застава срещу нас — не се примиряваше Ирулан. — Цялата вяра в пророческата мисия на Пол ще бъде разрушена. Тя… Империята…
— Кой би дръзнал да се усъмни в правото ни да решаваме кое е необходимо и кое не? — спокойно попита Алая. — Ние сме тези, които разграничаваме доброто и злото. Трябва само да известя…
— Не можеш да го направиш! — остро протестира принцесата. — Паметта на Пол…
— …е само един от инструментите на църквата и държавата — довърши вместо нея Ганима. — Ирулан, спри да говориш глупости.
Момичето докосна кристалния нож на кръста си и погледна към Алая.
— Подцених мъдрата си леля. Жалко за всичко свято в империята на Муад’Диб. Наистина сбърках по отношение на теб. Подмами Фарад’н, щом желаеш.
— Това е безразсъдство — умолително възкликна Ирулан.
— Ганима, съгласна ли си с годежа? — попита Алая, без да й обръща внимание.
— Само при моите условия — отвърна Ганима, без да сваля ръката си от кристалния нож.
— Оттеглям се от целия замисъл — заяви принцесата като разтърси длани, сякаш отблъскваше нещо от себе си. — Исках истински годеж, който да излекува…
— Раната, нанесена ти от мен и Алая, ще зарасне много по-трудно — каза Ганима. — Водете го бързо, ако ще идва. И сигурно ще го направи. Би ли заподозрял дете на моите невръстни години? Нека подготвим официалната церемония така, че присъствието му да е задължително. И нека бъде предвидена възможност да остана насаме с него. Само една-две минути…
Ирулан потръпна при току-що представеното доказателство, че Ганима продължава да принадлежи без остатък на свободните; макар и още дете, тя не се различаваше по нищо от възрастните с тяхната ужасна кръвожадност. Дори невръстните рожби на пустинята бяха приучвани да убиват ранените на бойното поле, а жените временно се освобождаваха от всекидневните им задължения, за да съберат труповете и да ги довлекат до дестилационните инсталации. И Ганима, която беше също такова дете, трупаше ужас след ужас с осъзнатата зрелост на своите думи, с древната вендета, събрана като в аура около нея.