Ето, това търсеха баба му и Сестринството! Вече го знаеше. Съзнанието му потече на ново, по-високо ниво. Чувстваше миналото, прекарано в собствените му клетки и паметите-спомени от други животи, в архетиповете, които обитаваха неговите предположения, в митовете, притискащи го отвсякъде, в езиците и в техния праисторически детрит18 Събрани бяха всички форми от човешкото и предхождащото го минало, всички животи, преминали под неговата заповед — най-сетне интегрирани без остатък. А той самият се чувстваше като нещо, уловено в отлива и прилива на нуклеотидите. На екрана на вечността той беше протозоично19 същество, чието раждане и смърт протичаха практически едновременно, но все пак оставаше както в безкрая, така и протозоонен — създание на молекулярните памети.
Ние, хората, сме форма на колония от организми! — помисли Лито.
Те търсеха неговото съдействие. Обещанието за сътрудничество отложи допълнително намесата на ножа на Намри. Чули този призив, двамата започнаха да се оглеждат за лечител.
Няма да им осигуря обществен ред по начина, по който те го очакват!
Гримаса изкриви устните му. Знаеше, че не е така несъзнателно зъл и отмъстителен като баща си — с деспотизъм в единия край и робство в другия — дори светът тук да се молеше за онези „добри стари дни“.
Неговият баща се обади, опипвайки внимателно почвата, тъй като не можеше да настоява за внимание, а само да моли за изслушване.
„Не — отговори му Лито. — Ще им предоставим разнообразни проблеми, които да поддържат мисълта им действена. Съществуват множество начини за бягство от опасността. Как ще разберат, че съм опасен, освен ако не се сблъскват със сина ти в продължение на хиляди години? Да, тате, който си в мен, ще им предложим доста въпросителни.“
„Вие не сте нито виновни, нито невинни. Всичко е отминало. Вината удря силно вече мъртвия, но аз не съм Железният Чук. Вашето множество от мъртъвци за мен е просто хора, които са вършели различни неща и споменът за тези неща осветява моя път.“
— Сама се движи! — каза Фарад’н, а гласът му беше просто шепот.
Той стоеше над леглото на лейди Джесика с двама стражи в почти непосредствена близост. Лейди Джесика се бе излегнала, подпряна на лакти. Носеше копринена рокля с искряща белота, а също бяла панделка бе събрала косата й с цвят на мед. Фарад’н се бе появил ненадейно преди няколко секунди. Беше облечен в сивото си трико, потното му лице лъщеше от възбуда и от усилието, с което бе преодолял коридорите на двореца.
— Колко е часът? — попита Джесика.
— Какъв час? — погледна я с недоумение Фарад’н.
Един от стражите се обади:
— Третият след полунощ, милостива госпожо.
Пазачът погледна боязливо към Фарад’н. Младият принц просто летеше по коридорите, осветени за през нощта, като увличаше сепнатите телохранители след себе си.
— Но тя се движи — повтори Фарад’н. Протегна лявата си длан, а след нея и дясната. — Добре си спомням как двете ми ръце се свиха в топчести юмруци! Същите, които имах като дете. Спомням си когато бях малък, но сега всичко беше по-ясно. Преоткрих старите си спомени!
— Много добре — каза Джесика. Възбудата му действаше заразително. — И какво стана, когато ръцете ти остаряха?
— Умът ми работеше… бавно и… лениво — отвърна той. — Почувствах болка в гърба. Точно тук — Фарад’н посочи с ръка мястото над левия бъбрек.
— Научил си много важен урок — кимна Джесика. — Знаеш ли какъв е той?
Младежът отпусна встрани ръце и я погледна. После каза:
— Умът ми контролира моята действителност. — Очите му изведнъж заблестяха и той повтори, вече по-силно: — Умът ми контролира моята действителност!
— Това е началото на прана-бинду равновесието — обясни Джесика. — Самото начало.
— Какво да правя по-нататък? — настоя той.