Тогава Лито им каза:
„Аз съм вашият дух. Единственият живот, който можете да водите. Аз съм къщата, обитавана от вашия дух в една земя, която я няма никъде — останала като ваш единствен дом. Без мен разбираемата вселена се превръща в пълен безпорядък. Съзидателното и бездънното нищо са сложно сплетени в същността ми и само аз мога да поддържам връзката между тях. Без мен човечеството ще затъне в тресавището на суетата и познанието. С моя помощ вие и хората ще намерите единствения възможен път от хаоса — разбиране на нещата чрез тяхното изживяване“
С тези думи той излезе от себе си и се превърна в своята същност, в собствената си личност, затваряща целостта на миналото. Не беше нито победа, нито поражение, а нещо ново, което можеше да сподели с всеки произволно избран от вътрешните си животи. Вкуси с наслада непознатата новост, давайки й възможност да обхване всяка клетка и всеки нерв, за да изпитат това, което му бе донесла връхлетялата го вълна, възстановявайки крайната цялост.
След време се събуди в белезникав мрак. Проблясък на съзнанието му подсказа къде се намира — седнал на пясъка почти на километър от канарата-стена, която определяше северната граница на сийча. Вече го познаваше — Джакуруту… и Фондак. Всичко бе съвсем различно от митовете, легендите и слуховете, разпространявани от контрабандистите.
Някаква млада жена седеше на килимче пред него; на левия й ръкав бе закрепен запален светоглобус, издигнал се леко над главата. Когато Лито отстрани погледа си от светоглобуса, видя звезди. Познаваше младата жена; беше я зърнал да пече кафе в една от предишните си визии. Знаеше, че е племенница на Намри — решителна като него с ножа си. Той и сега лежеше в скута й. Беше облечена в обикновена зелена роба над сивкав влагосъхраняващ костюм. Сабиха, така се казваше. Намри явно бе вече готов с плановете си за нея.
Сабиха видя разбуждането на очите му и рече:
— Почти е утро. Прекара тук цялата нощ.
— И повечето от деня. Правиш хубаво кафе.
Казаното я озадачи, но тя даде вид, че не му обръща особено внимание с естественост, която бе свидетелство за стабилна подготовка.
— Сега е часът на убийците — продължи Лито. — Ала ножът не ти е нужен повече.
— Намри ще реши въпроса — отвърна тя.
Значи няма да е Халик. — Сабиха само потвърди вътрешното му усещане.
— Шай-хулуд е най-големият боклукчия и унищожител на нежелателни доказателства — рече Лито. — И аз съм го използвал.
Тя леко допря ръката си до дръжката на кристалния нож.
— Колко много неща се разбират от мястото, където седим, и начина, по който сме седнали — отбеляза той. — Ти си на килимчето, а аз — на пясъка.
Пръстите й се събраха върху дръжката на ножа. Лито се протегна и прозя, от което челюстта му прищрака.
— Имах видение, в което беше и ти — каза той.
Раменете й леко се отпуснаха.
— Били сме прекалено несправедливи по отношение на Аракис — не даде вид, че е забелязал промяната. — Постъпката ни не е на цивилизовани хора. За стореното от нас е налице определен стимул, но сега трябва да променим част от свършената работа. Мащабите следва да бъдат приведени в по-добро равновесие.
Сабиха озадачено се смръщи.
— Моето видение — обясни той. — Ако не възстановим на Дюн танца на живота, змеят на пустинята ще изчезне.
Тъй като си послужи със старото наименование на пясъчния червей, употребявано от свободните, в първия момент тя не го разбра. После попита:
— Шай-хулуд ли?
— Намираме се в тъмен проход — Лито сякаш се вслушваше в хода на мислите си. — Империята ще се разпадне без подправка. Сдружението ще престане да лети, Постепенно планетите ще се забравят. Ще се нахвърлят сами върху себе си. Космосът ще стане непреодолима бариера, когато навигаторите на Сдружението загубят своето майсторство. А ние ще бъдем привързани към върховете на нашите дюни, без да ни интересува нищо над нас и под нас.
— Говориш много странно! — рече тя. — Как ме откри във виденията си?
Довери се на суеверието на свободните! — помисли той. И каза:
— Превърнах се в пазиграфично20 писмо. Аз съм глиф21, живеещ, за да изпише промените, които трябва да дойдат и да отминат. Ако не го сторя, ще се натъкнете на такава душевна болка каквато никое човешко същество не бива да преживява.
— Що за думи? — попита Сабиха, а ръката й едва-едва докосваше ножа.
Лито обърна глава към скалите на Джакуруту, гледайки раждането на жаравата, която по-късно щеше да се превърне във Втората Луна. Предсмъртният писък на пустинен заек го прониза. Видя как и Сабиха потръпна. Чу се плясък от крилата на хищна птица — един от нощните обитатели по тези места. Зърна блясъка на много очи, които профучаваха над него, отправили се към скритите си кътчета из канарата.