Ще тръгна на юг — реши той. — Гърни ще очаква да сторя точно това. Моментът не бе подходящ да върши напълно неочаквани неща.
Скоро щеше да притъмнее достатъчно, за да напусне временното си скривалище. Погледна към южния хоризонт. По неговата граница в тъмното небе се движеше нещо подобно на търкалящи се димни кълбета — сигурен признак за наближаваща буря. Виждаше се и високо разположеният й център, тръгнал право нагоре от Голямата Равнина, също като поел нанякъде червей. Цяла минута Лито внимателно следеше центъра и откри, че той не се премества нито вдясно, нито вляво. Старата поговорка на свободните изскочи в мислите му: „Когато центърът не се премества, застанал си точно на пътя му.“
Бурята променяше нещата.
За миг той се вгледа на запад в посока на Табър, долавяйки измамливия сивожълтеникав покой на пустинната вечер; видя и белия гипсов пан(*), ограден с окръглен от вятъра камънак, и самотната пустота на неестествено светещата му бяла повърхност, отразяваща облаците прах. Никъде във визиите си не се бе видял да оцелява след минаването на сивия змей на бурята-създателка, а така също и да се окопава в пясъка с подобна цел. Само в едно от виденията той се носеше с вятъра… но това можеше да стане и по-късно.
А бурята беше ей там, пресичайки с лъкатушния си ход не един и два географски градуса и шибайки като с бич света, който трябваше да й се подчини. Можеше да рискува. Имаше стари истории, разказвани от един свободен на друг, че човек може да задържи изтощен червей на повърхността, като пъхне кука за творец под някой от широките му пръстени, обездвижвайки го по този начин, след което да се скрие от бурята в заслона на подветрената страна. Между дързостта и неспасяемото безразсъдство винаги съществуваше тънка разграничителна линия, която го изкушаваше. Червеят би дошъл не по-рано от полунощ. Имаше време. Колко нишки щяха да бъдат отрязани тук? Навярно всички, с изключение на последната?
Гърни очаква да тръгна натам, но не и в буря.
Той погледна на юг в търсене на път; видя сякаш нанесената с удар на четка абаносова линия на дълбоката клисура, виеща се през скалистото Тяло на Джакуруту. Зърна и почти химеричните завихряния на пясъка в недрата на клисурата. Изхвърляше горделивите си потоци в равнината, все едно, че бяха вода. Песъчливият вкус на жаждата се обади в устата му, докато мяташе на раменете си комплекта на свободните, преди да се спусне надолу по пътеката, водеща към каньона. Беше все още светло и можеха да го забележат, но знаеше, че трябва да играе срещу времето.
Когато стигна до гърловината на каньона, бързо падащата нощ на централната пустиня го прихлупи. Остана сам с накъсаното глисандо на лунната светлина, осветяваща пътя му към Танзеруфт. Долови ускорения пулс на сърцето си при мисълта за всички страхотии, които паметите в него съдържаха. Прецени, че може би се е насочил право към Хуануинаа, както свободните със страхопочитание наричаха гигантските бури — Дестилационната на Земната Смърт. Но каквото и да се случеше, то нямаше да бъде от визиите. Всяка стъпка оставяше далеч зад него породената от подправката дхиана — обхваналото го безгранично осъзнаване на интуитивносъзидателната природа и разгъването на неподвижната верига — връзка между причина и следствие. След всеки сто направени сега крачки задължително трябваше да има поне една встрани, отвъд думите и в единение с новоуловената вътрешна реалност.
Тате, така или иначе, аз идвам при тебе. Около него имаше птици, невидими в скалните цепнатини, които съобщаваха за себе си, издавайки тихи звуци. Взел от мъдростта на свободните, той се вслушваше в ехото, за да налучква пътя си там, където не го виждаше. Минавайки покрай цепнатините, зърваше за миг зеленикавия зъл поглед на създания, спотаили се, защото знаеха, че бурята наближава.
Лито излезе от клисурата в откритата пустиня. Пясъците, също като живи, се придвижваха и дишаха под него, разказвайки за дълбинни процеси и скрити фумароли23. Погледна назад и нагоре към докоснатите от луната шапки от лава по стръмните хълмове на Джакуруту. Цялата конструкция беше метаморфозирала и в по-голямата си част оформена под налягане. Аракис имаше какво още да каже в очакваното бъдеще. Той постави кречеталото, за да повика червей, а когато ударите му отекнаха по пясъка, зае удобно място. Дясната му ръка несъзнателно се протегна към пръстена с ястреба на атреидите, скрит в гънка на неговата дишдаша, Гърни го намери и изостави. Какво ли си бе помислил, зървайки пръстена на Пол?