Завеждам я до брега, казвам и да не се плаши, чака я радост. Тя гледа тъпо. Умира безмълвно, само въздухът изсвистява в гърлото й и кръвта и бълбука.
Нямам търпение да отворя бисерната мида и дори не изчаквам края на конвулсиите.
Уви, очаква ме разочарование. Когато с разтреперани от сладка припряност ръце отварям сцепената матка, ми се повдига. Живият зародиш е уродлив и изобщо не прилича на бисер. Изглежда точно като спиртосаните уродчета в стъклениците на професор Линц: същото вампирче. Шава, зее с мишата си устичка. Погнусен го хвърлям.
Извод: човекът подобно на цветето трябва да се развие, за да стане красив. Сега разбирам защо никога не съм харесвал децата — гноми с несъразмерно големи глави и недоразвита репродуктивна система.
Московските детективи се размърдаха — вчерашната декорация най-сетне извести полицията за появата ми. Смях. Аз съм по-хитър и по-силен, никога няма да ме разкрият. „Какъв актьор умира.“ — както, е казал Нерон. Все едно го е казал за мен.
Но хвърлям трупа на жената и мишленцето й в езерото. Защо да разлайвам кучетата, пък и с какво да се похваля — не ставаше за качествена декорация.
„Бандерора“
5 април, Велика сряда, сутринта
В ранното утро Ераст Петрович се заключи в кабинета си да размишлява, а Тюлпанов пак потегли за „Божедомка“ — да разкопават октомврийската и септемврийската яма. Сам го предложи. Трябваше да разберат кога е започнал изпълненията си московският убиец. Шефът не възрази. Добре, рече той, вървете, а мислите му вече другаде — дедуктира.
Този път работата беше гадна, много по-отвратителна от вчера. Труповете, погребани още преди студовете, бяха ужасно разложени и Анисий просто не можеше да ги гледа, а да диша отровения въздух му беше още по-невъзможно. На два пъти дори повърна, не можа да издържи.
— Виждаш ли — вяло се усмихна на пазача, — не щат да ми стават мазоли…
— Има и таквиз, дето изобщо не им става мазол — отговори онзи и съчувствено поклати глава. — Такивата най-тежко живеят на света. Но пък Дядо Боже тях ги най обича. На ти, пане, пийни от моя еликсир…
Анисий седна на пейката, надигна еликсира, поговори си за едно-друго с гробищния философ, послуша приказките му, разправи за живота си, поолекна му на душата и пак отиде на рововете.
Но напразно — в старите ями не намериха нищо полезно за разследването.
Захаров жлъчно каза:
— Луд умора няма, и да бяхте само вие, Тюлпанов. Не ви ли е страх, че жандармеристите случайно може да ви цапнат с кирка по чутурата? Аз пък ще ви напиша в смъртния акт заключение, както си му е ред, че губернският секретар е умрял по естествена причина — спъна се и си нахака загубената глава в камънаците. Грумов ще подпише. Бактисахме всинца от тези ваши мърши. Нали, Грумов?
Охтичавият асистент жлътна зъби в усмивка, потърка ръбатото си чело с омърляната ръкавица. Обясни:
— Егор Вилемович се шегува.
Дотук добре, докторът е циничен, груб човек, но на Тюлпанов му се наложи да търпи и подигравките на отвратителния Ижицин.
Следователят по тежки престъпления пристигна на гробищата в ранна утрин, кой знае как беше научил за Тюлпановите разкопки. Отначало обезпокоен, че разследването се движи без негово участие, после той се успокои и дори доби самочувствие.
— Да не би — вика — с Фандорин да имате още някакви гениални идеи? Не щете ли да се наврете и в помийните ями, докато аз водя следствието?
И си замина, долната твар, победоносно ухилен.
Общо взето, Тюлпанов се върна на „Малая Никитская“ с празни ръце.
Качи се умърлушен по стълбите, натисна електрическия звънец.
Отвори му Маса. В бял гимнастически костюм с черен пояс, на челото му превръзка с йероглифа „усърдие“.
— Дравей, Тюри-сан. Ера да правим ренсю7.
Какво ти реншу, като пада от умора и разочарование.
— Имам спешно съобщение за шефа — опита да се измъкне Анисий, но Маса не беше вчерашен. Той бодна с пръст ухото му и твърдо заяви:
— Когато имас спесно съобстение, око ти е опурено и ухо цервено, а сега око ти е съсем марко и ухо съсем бяро. Сваряй шинер, обусти сваряй, обрицай гасти и франера. Сега сте тицаме и сте викаме.
Понякога Ангелина се застъпваше за Анисий, тя единствена успяваше да се противопостави на проклетия японец, но сега яснооката стопанка не се появи и тиранинът принуди горкия Тюлпанов да се преоблече в гимнастическия екип направо в антрето.