И шестимата мъже си водеха подробни бележки. Чак когато Томас свърши, те се надигнаха и излязоха един по един от кабинета. В коридора последните двама се спогледаха накриво.
— И калта изпод ноктите му трябва да изчовъркаме — каза единият. — Ще се шашнем от бачкане.
— Странното е — отбеляза другият, — че Стария не ще да ни каже какво се предполага, че е извършил или се кани да извърши.
— В едно можем да сме сигурни. За да се подхване такава мащабна работа, нареждането е дошло от най-горе. Човек ще рече, че копелето е решило да застреля краля на Сиам.
Известно време отне събуждането на един съдия и убеждаването му да подпише заповед за обиск. В малките часове на нощта, докато изтощеният Томас дремеше върху креслото, в кабинета си, а още по-измъченият Клод Льобел отпиваше силно черно кафе в своя, двама от Специалния отдел преметоха целия апартамент на Калтръп с мека четчица за зъби.
И двамата бяха специалисти. Започнаха от чекмеджетата, като внимателно изсипваха всяко върху чаршаф и грижливо подреждаха съдържанието. Когато всички чекмеджета бяха изпразнени, започнаха да проучват дървенията на освободеното от тях бюро в търсене на тайници. След мебелите от дърво дойде ред на тапицираните. Когато свършиха и с тях, жилището заприлича на ферма за пуйки в Деня на благодарността123. Единият инспектор обработваше дневната, другият — спалнята. След това дойде ред на кухнята и банята.
Приключили с мебелите, възглавниците от дивана и леглото, палтата и костюмите в гардероба, те се заловиха с подовете, таваните и стените. До шест сутринта апартаментът бе излизан сантиметър по сантиметър. Повечето съседи се бяха събрали на площадката, като се споглеждаха, а сетне хвърляха поглед към затворената врата на жилището на Калтръп. Разговаряха с шепот, който заглъхна, щом двамата инспектори се появиха от апартамента.
Единият носеше куфар, натъпкан с лични вещи и документи на Калтръп. Той слезе на улицата, скочи в чакащата патрулна кола и замина при старши следователя Томас. Другият започна поредица продължителни разпити. Първо съседите, като си даваше сметка, че до час-два повечето трябваше да тръгнат за работните си места. Търговците наоколо можеха да почакат.
Томас прекара няколко минути в ровене из пръснатата по целия под на кабинета му колекция от лични вещи. Инспекторът грабна от неразборията малка синя книжка, отиде до прозореца и започна да я прелиства на светлината на изгряващото слънце.
— Господин старши, погледнете това. — Пръстът му се заби в една от страниците на паспорта. — Вижте… Republica de Dominica, Aeroporto Ciudad Trujillo, Decembre 1960, Entrada…124 Бил е там, няма съмнение. Това е нашият човек.
Томас пое паспорта, хвърли му един поглед, после се загледа през прозореца.
— Да, приятелю, това е нашият човек. Но не ти ли прави впечатление, че държим паспорта му в ръцете си?
— А, педерастът му мръсен… — въздъхна инспекторът, като схвана забележката.
— Ти го каза — отбеляза Томас, който поради възпитанието, получено в църковното неделно училище, изключително рядко използваше силни изрази. — Щом не пътува с този паспорт, тогава с какво пътува? Дай телефона и ми поискай Париж.
В същия час Чакала от петдесет минути бе на път и Милано оставаше далеч зад гърба му. Гюрукът на алфата бе свален, а утринното слънце вече къпеше Аутострада 7 от Милано за Генуа. Той гонеше колата с доста над сто и тридесет километра в час по правия път и караше стрелката да потрепва почти до началото на червената ивица на километража. Хладният вятър разбъркваше светлата коса над челото му, но очите оставаха защитени от тъмните очила.
Картата показваше, че до френската граница при Вентимиля има двеста и десет километра, около сто и тридесет мили, и той бе доста изпреварил определения двучасов график. Малко го забавиха камионите от Генуа, устремили се след седем към пристаните, но преди седем и четвърт той караше вече по А–10 за Сан Ремо и границата.
Когато пристигна на най-заспалия френски граничен пункт, дневният поток на движението се бе доста сгъстил, а жегата бе започнала да тегне.
След тридесет минути чакане на опашката бе повикан при рампата за митническа проверка. Полицаят, който пое паспорта му, го прегледа внимателно, промълви кротко „Момент, господине“ и се скри в бараката на митничарите.
След няколко минути се появи заедно с мъж в цивилни дрехи, който държеше паспорта.
— Bonjour, Monsieur.125
— Bonjour.
— Това вашият паспорт ли е?
— Да.
Последва нов изпитателен преглед на паспорта.