Когато Чакала се скри зад завоя след един прав участък, откъм Еглетон в същия този участък навлезе с бръмчене малка колона. Състоеше се от полицейска патрулна кола и две закрити камионетки. Колоната спря в средата на правия участък и шестима полицаи започнаха да издигат преграда от стоманени елементи.
— Какво, значи излезе? — изрева Валантен срещу хлипащата съпруга на един шофьор на такси в Еглетон. — Къде отиде?
— Не знам, господине. Не знам. Той всяка сутрин чака на площада пред гарата сутрешния влак от Юсел. Ако няма пътници, се връща тук в работилницата и се заема с някоя поправка. Ако не се върне, значи е хванал курс.
Валантен се огледа мрачно. Нямаше смисъл да ругае жената. Това тук беше таксиметрова служба с един шофьор собственик, който се занимаваше по малко и с поправки на коли.
— Карал ли е някого някъде в петък сутринта? — попита малко по-търпеливо.
— Да, господине. Върна се от гарата, понеже нямало никой, и тогава се обадиха по телефона от кафенето, че някой търсел такси. Свалил беше едната гума и се тревожеше да не би клиентът да вземе друго такси. Затова проклетисваше през цялото време, докато монтираше гумата. После замина. Взел курса, но не ми каза къде е закарал клиента. — Жената говореше през нос. — Той много-много не приказва с мен — добави като обяснение.
Валантен я потупа по рамото.
— Добре, госпожо, не се тревожете. Ще почакаме да се върне. — Обърна се към един от сержантите: — Прати човек на гарата и друг на площада, в кафенето. Знаеш номера на таксито. Искам да ми се доведе в мига, в който се появи. Бързо.
Напусна работилницата и тръгна към колата си.
— В комисариата — каза.
Преместил бе главната квартира на издирването в еглетонския полицейски участък, където от години не бе наблюдавана подобна дейност.
Чакала изхвърли куфара с всичките си английски дрехи и паспорта на Александър Дуган в една клисура на десет километра преди Тюл. Паспортът му бе свършил добра работа. Куфарът полетя през парапета на моста и шумно изчезна сред гъстите шубраци на дъното на пропастта.
След като обиколи Тюл и откри гарата, паркира колата през три пресечки, за да не бие на очи, и пренесе двата куфара и чантата до билетното гише, разположено на неколкостотин метра оттам.
— Един билет втора класа до Париж, ако обичате — обърна се към чиновника. — Колко струва?
Чакала надничаше над очилата си през малкото зарешетено прозорче в кабинката, където работеше чиновникът.
— Деветдесет и седем нови франка, господине.
— И в колко е следващият влак, моля?
— Единадесет и петдесет. Ще трябва, да чакате почти цял час. На перона има ресторант. Първи перон за Париж, je vous en prie150.
Чакала взе багажа си и тръгна към компостьора. Продупчи билета, отново вдигна куфарите и мина от другата страна. Пътя му препречи синя униформа.
— Vos papiers, s’il vous plait.151
Човекът от органите за сигурност бе млад и се мъчеше да изглежда по-суров, отколкото му позволяваха годините. Бе преметнал през рамо автоматична карабина. Чакала отново остави багажа си на земята и протегна датския паспорт. Мъжът го прелисти, без да разбере и една дума.
— Vous etes Danois?152
— Pardon?153
— Vous… Danois?154 — Почука c пръст по корицата на паспорта.
Чакала разцъфна в усмивка и радостно закима.
— Danske… ja, ja.155
Униформеният младеж върна паспорта и кимна с глава към перона. Без да прояви повече интерес, пристъпи напред и спря друг преминал през бариерата пътник.
Беше почти един часът, когато, пийнал чашка-две вино, Луизон се върна. Обезумялата му от притеснение жена изля цялата си тревога. Луизон пое инициативата в свои ръце.
— Ще се покатеря по стълбата и ще надникна през прозореца — обяви той.
Най-напред самата стълба му създаде ядове. Все се мъчеше да върви накъдето тя иска. Най-накрая обаче бе подпряна на тухлената зидария под прозореца на спалнята на баронесата и Луизон несигурно се изкачи догоре. Слезе след пет минути.
— Госпожа баронесата спи — провъзгласи.
— Но тя никога не спи толкова до късно — възрази Ернестин.
— Да, ама днеска го прави — отвърна Луизон. — Не бива да й се пречи.
Парижкият влак малко закъсня. Пристигна в Тюл точно в един часа. Сред качилите се пътници бе и сивокос протестантски пастор. Той седна в ъгъла на едно купе, в което имаше само още две жени на средна възраст, сложи си чифт очила в златни рамки, извади голяма книга за черкви и катедрали от чантата си и потъна в четене. Както научи, в Париж пристигаха в осем и десет същата вечер.