Това обаче той не можеше да стори. Подплатени ремъци приковаваха глезените му към краката на стола, които от своя страна бяха фиксирани към пода с помощта на винкел. Столът имаше облегалки за ръцете и към тях също с подплатени ремъци бяха вързани китките на арестувания. Друг ремък опасваше пояса, а още един — масивния космат гръден кош. Подплатата на всички ремъци бе просмукана от пот.
Ако не се броят неподвижните ръце, повърхността на масата бе пуста. Единствената й друга украса бе обкован с бронз процеп. Едната му страна бе градуирана. От процепа стърчеше къса бронзова дръжка с бакелитова ръкохватка, която можеше да се движи нагоре-надолу по протежение на отвора. До него имаше обикновен прекъсвач цък-цък. Дясната ръка на човека в края на масата лежеше в опасна близост до двата уреда. По нея се виеха къси черни косъмчета.
От масата към малък трансформатор до краката на мъжа открая се спускаха две жици — едната от прекъсвача, а другата от реостата. От него към голям контакт в стената зад групата водеше по-дебел гумиран кабел.
В по-отдалечения от масата ъгъл на помещението, зад всички, седеше зад маса още един мъж с лице към стената. Пред него имаше магнетофон, чиято мъждива зелена светлинка показваше, че е включен, макар ролките да бяха неподвижни.
Като се изключи дишането, тишината в подземието бе почти осезаема. Всички мъже бяха запретнали високо ръкави, просмукани от пот. Вонята беше убийствена — задушаваща смесица от пот, метал, застоял цигарен дим и повърнато. Но дори остротата на последното отстъпваше пред нещо още по-силно — неповторимия лъх на страх и болка.
— Ecoute, mon petit Viktor.80 Ще трябва да ни кажеш. Може би не сега. Но рано или късно. Ти си храбър мъж. Знаем това. Поздравяваме те. Но дори ти няма да устискаш още дълго. Така че защо не ни кажеш? Смяташ, че подполковник Роден ще ти забрани, ако беше тук? Напротив, щеше да ти заповяда да ни кажеш. Той ги разбира тия работи. Сам би ни казал, за да ти спести неприятностите. Ти самият знаеш, че накрая всички проговарят. N’est-ce pas, Viktor?81 Виждал си ги как проговарят, нали? И после обратно в леглото. И ще спиш, ще спиш колкото си искаш. Никой няма да ти пречи…
Мъжът от стола вдигна към светлината подуто от бой, лъснало от пот лице. Очите бяха затворени. Не можеше да се каже дали от подутините, оставени от ритниците на корсиканците в Марсилия, или поради силната светлина. Лицето остана известно време обърнато към масата и мрака отпред. Устата се разтвори и направи опит да проговори. Късче бълвоч се показа и се стече по обраслите гърди към повърнатата в скута локва. Главата клюмна и брадичката отново опря о гърдите, но междувременно рунтавата коса се разклати насам-натам в отговор. Гласът иззад масата се чу отново:
— Viktor, ecoute-moi.82 Ти си корав човек. Всички го знаем. Всички го отчитаме. Ти вече счупи рекорда. Но дори и ти не можеш да продължиш. А ние можем, Виктор, ние можем. Ако трябва, ще те държим жив и в съзнание дни и седмици наред. Никакъв милосърден унес като едно време. Човек си служи с техника днес. Има хапчета, tu sais.83. Сега приключихме с третата степен84. Може да е било за добро. Така че защо да не проговориш? Виждаш ли, ние разбираме. Знаем какви са болките. Но тия щипчици, те не разбират, те просто не разбират, Виктор. Просто си я карат нататък… Ще ни кажеш ли, Виктор? Какво правят онези в хотела в Рим? Какво чакат?
Виснала върху гърдите, гигантската глава се люшна бавно насам-натам, сякаш разглеждаше поред ту едната, ту другата от двете медни щипчици, впити в гръдните пъпки, или пък по-голямата, чиито назъбени челюсти захапваха от двете страни главата на члена.
Ръцете на говорещия лежаха пред него на светло, изтънчени, бели, пълни със спокойствие. Той изчака още малко. Едната бяла ръка се отдели от другата — палецът, прибран към дланта, четирите пръста широко разперени — и се залепи за масата.
В другия край на масата ръката на човека при реостата придвижи бронзовия лост от цифрата две на цифрата четири, после улови прекъсвача с два пръста.
Ръката върху масата събра разперените пръсти, вдигна Показалеца във въздуха и го насочи надолу с международния жест: „Давай!“ Прекъсвачът бе включен.
Металните щипчици, прикрепени към човека на стола и свързани с жици към прекъсвача, сякаш оживяха с тихо жужене. Огромното туловище подскочи безмълвно от стола, сякаш левитиращо под напъна на тласнала го в кръста невидима ръка. Краката и китките напънаха ремъците навън, докато започна да изглежда, като че ли въпреки подплатата каишите ще прережат плътта и костите. Очите, според медицината неспособни да виждат през подпухналата около тях плът, не се подчиниха на науката и изскочиха навън, изцъклено се вторачиха в тавана. Устата зееше сякаш в изненада. Измина около половин секунда, преди от дробовете да се изтръгне демоничен писък. А когато се изтръгна, не спираше, не спираше и не спираше…