Чакала кацна на брюкселското летище малко след дванадесет. Заключи трите куфара в автоматичния гардероб на главната сграда и взе със себе си в града само ръчната чанта с личните си вещи, гипса, памука и бинтовете. Освободи таксито пред Централната гара и се отправи към багажния гардероб.
Куфарът с пушката си беше все така на лавицата, където преди седмица видя служителят да го оставя. Представи разписката и си го получи.
Недалеч от гарата откри малък долнопробен хотел от тези, дето, изглежда, съществуват около всички главни гари по света и в които не задават въпроси, но изслушват много лъжи.
Нае единична стая за една нощ, предплати с белгийски банкноти, обменени на летището, и сам отнесе куфара си до стаята. Заключил добре вратата, той напълни леген със студена вода, изтърси гипса и бинтовете върху леглото и се залови за работа.
След като свърши, още два часа отидоха за втвърдяване на гипса. През това време остана седнал, вдигнал натежалия крак на един стол, докато пушеше филтровите си цигари и гледаше навън към мръсната редица покриви, които съставяха гледката от стаята му. От време на време опитваше гипса с палец, но всеки път решаваше да го остави още малко да се втвърди.
Куфарът, в който по-рано се намираше оръжието, лежеше отворен. Останалите бинтове, заедно с малкото излишен гипс, бяха прибрани обратно в чантата с оглед евентуално наложили се поправки. Когато най-после бе готов, пъхна евтиния куфар под леглото, прегледа стаята за издайнически следи, изпразни пепелника през прозореца и се приготви да излезе.
Откри, че с гипса върху крака убедителното накуцване ставаше задължително. Спусна се по стълбите и видя с облекчение, че мърлявият администратор със заспал вид, който при идването му бе на мястото си при гишето, сега се намираше в задното помещение. Беше обяд и той се хранеше, но вратата с матово стъкло, водеща към рецепцията, бе отворена. След като хвърли поглед към входа, за да се убеди, че никой не идва, Чакала притисна чантата към гърдите си, отпусна се на четири крака и бързо и безшумно се промъкна през покрития с плочки под. Поради лятната жега входната врата бе отворена, така че той можа да се изправи върху площадката над трите стъпала към тротоара, вън от полезрението на администратора.
Закуцука с усилие по стъпалата и после по улицата към ъгъла, където започваше главната улица. Едно такси го забеляза след половин минута и той потегли обратно за летището.
Застана пред гишето на АЛИТАЛИЯ с паспорт в ръка. Момичето му се усмихна.
— Мисля, че при вас трябва да има билет за Милано, запазен преди два дни на името Дуган — каза той.
Момичето прегледа списъка за следобедната миланска машина, която трябваше да излети след час и половина.
— Да, има — разцъфна в усмивка служителката. — Мистър Дуган. Билетът е получен, но не е платен. Ще го платите ли?
Чакала отново плати в брой, получи си билета и научи, че ще бъде повикан след час. С помощта на услужлив носач, който съчувствено зацъка при вида на гипсирания крак и силното накуцване, той взе трите си куфара от автомата, предаде ги на АЛИТАЛИЯ, мина през митническия контрол, където се ограничиха само с поглед върху паспорта, тъй като бе заминаващ пътник, и прекара оставащия един час в късен, но приятен обяд в ресторанта до залата за отпътуващи.
Всички, свързани с полета, бяха много мили и внимателни към него поради крака. Помогнаха му да се качи в автобуса и го наблюдаваха със загриженост, докато се изкачваше по стълбичката към входа на самолета. Очарователната италианска стюардеса го приветства с по-широка от обикновеното усмивка и го настани в едно от разположените едно срещу друго кресла в средата на машината. Тук е по-просторно, поясни тя.
Другите пътници полагаха подчертани усилия да не засегнат гипсирания крак, докато заемаха местата си, а Чакала се бе облегнал в креслото и храбро се усмихваше.
В четири и петнадесет самолетът бе на пистата за излитане и скоро след това се понесе на юг към Милано.
Излезлият малко преди три часа от кабинета на помощник-комисаря старши следовател Томас се чувствуваше отвратително. Не само че лятната му настинка бе от най-тежките и упорити, които го бяха сполитали, но и току-що възложената нова задача направо му съсипа деня.
Всичко тръгна по понеделнишки наопаки: най-напред научи, че член на съветска търговска делегация се е измъкнал от надзора на един от неговите хора, който трябваше да го следи, а късно сутринта получи официален меморандум от МИ–5,113 с което вежливо молеха отделът му да не се занимава със съветската делегация — сигурен белег, че според МИ–5 ще е по-добре цялата работа да се предостави на тях.