Понеделнишкият следобед се оказа дори по-лош. Малко неща са по-неприятни за един полицай, независимо дали е от Специален отдел, или не, от призрака на политически убиец. А в случая с искането, току-що получено от неговия началник, не му бяха дали дори име, с което да се захване.
— Име липсва, но затова пък ще падне голямо тичане — гласеше bon mot114 на Диксън по въпроса. — Опитайте се до утре да ни махнете това чудо от главите.
— Голямо тичане — изпуфтя Томас, когато стигна кабинета си. Макар че съкратеният списък на известните на полицията подозрителни лица бе излязъл съвсем кратък, той все пак щеше да изисква от него и отдела му дълги часове преглеждане на досиета, отчети за политически смутове, присъди и — за разлика от Криминалния отдел — голи подозрения. Всичко трябваше да се провери. В цялата изнесена от Диксън лекция имаше един-единствен светъл лъч: търсеното лице трябваше да бъде професионалист, а не някой от безбройните дребни риби, които превръщаха в ад живота на Специалния отдел преди и по време на посещението на чужд държавник.
Обади се на двама инспектори, за които знаеше, че в момента се занимават с второстепенна оперативна дейност, нареди им да оставят всичко, както бе сторил и той самият, и да се явят в кабинета му. Неговият инструктаж бе по-кратък от този на Диксън. Ограничи се да им съобщи какво да търсят, но не и защо. Подозренията на френската полиция, че такова лице може да подготвя убийството на генерал Дьо Гол, не трябваше да имат нищо общо с проверката из архивите и документите на Специалния отдел при Скотланд Ярд.
Самолетът на Чакала се приземи на миланското летище Линате малко след шест. Неуморно услужливата стюардеса му помогна да слезе по стълбичката до твърдата настилка, а една от земния персонал го придружи до главната сграда. При митническия контрол положените изключителни усилия за преместване частите на пушката от куфара в по-малко подозрителни средства за транспорт бяха възнаградени. Паспортната проверка бе чиста формалност, но когато куфарите пристигнаха от багажника, затрополиха по транспортната лента и бяха наредени покрай масите на митничарите, рисковете започнаха да нарастват.
Чакала намери носач, който сложи трите куфара един до друг. Ръчната чанта бе оставена плътно до тях. Като го видя да куцука към масата, един от митничарите бавно се насочи натам.
— Синьор? Това ли е всичкият ви багаж?
— Да, тия три куфара и малката чанта.
— Имате ли нещо за деклариране?
— Не, нищо.
— По работа ли пристигате, синьор?
— Не. Дойдох за почивка, но излиза, че тя трябва да включи и възстановяване. Надявам се да отида горе при езерата.
Това не направи никакво впечатление на митническия служител.
— Може ли да видя паспорта ви, синьор?
Чакала го подаде. Италианецът го прегледа внимателно, след което го върна безмълвно.
— Моля, отворете този.
Посочи един от трите куфара. Чакала извади връзката ключове, избра един и отвори куфара. За да му помогне, носачът го бе сложил да легне. За щастие се оказа куфарът с облеклото на въображаемия датски пастор и американския студент. Докато ровеше из дрехите, митничарят не обърна внимание на тъмносивия костюм, бельото, бялата риза, кецовете, черните туристически обувки, якето и чорапите. Книгата на датски език също не събуди любопитството му. Гланцовата корица представляваше снимка на катедралата „Шартр“, а заглавието, макар на датски, наподобяваше достатъчно много съответните английски думи, за да не прави впечатление. Митничарят не видя внимателно зашития срез в страничната подплата и не намери фалшивите лични документи. При сериозно претърсване би ги открил, но това бе обикновен повърхностен преглед, който би станал внимателен само ако чиновникът намереше нещо съмнително. Частите на цяла снайперска пушка бяха само на метър от него през масата, но той не заподозря нищо. Затвори куфара и направи знак на Чакала да го заключи отново. След това бързо постави по един тебеширен знак върху всички куфари и чантата. Изпълнил задълженията си, италианецът озари лице с усмивка:
— Grazie, signor. Приятна почивка.
Носачът намери такси, получи добър бакшиш и след малко Чакала се носеше към Милано, чиито обикновено шумни улици бяха още по-шумни поради потоците бързащи да се приберат по домовете и склонността на шофьорите да използуват клаксоните си. Поиска да го закарат до Централна гара.