Жоржет крачеше залитайки след братята си, затова предпочиташе да пълзи на четири крака.
Приближил се до един прозорец, Рене-Жан вдигна глава, после се наведе и отиде да се скрие зад ъгъла на отвора. Беше забелязал някой, който го гледаше. Беше един войник от сините от лагера върху платото, който, възползувал се от примирието, се беше осмелил да дойде до стръмния бряг на дола, откъдето се виждаше вътрешността на библиотеката. Като видя, че Рене-Жан се прикрива, Гро-Ален също се прикри; той се притисна до Рене-Жан, а Жоржет отиде да се скрие зад тях. Те стояха така мълчаливо и неподвижно, Жоржет дори постави пръст на устните си. След няколко минути Рене-Жан се престраши и протегна глава; войникът беше още там. Рене-Жан отдръпна бързо главата си; трите деца сега вече не смееха да дишат. Това продължи доста дълго време. Накрай този страх доскуча на Жоржет, тя се осмели и погледна. Войника го нямаше. Децата отново започнаха да тичат и да играят.
Гро-Ален, макар че беше подражател и почитател на Рене-Жан, имаше дарба да открива. Братът и сестричката му изведнъж го видяха да препуска лудешки, като теглеше зад себе си малка количка с четири колела, която кой знае откъде бе изровил.
Тази количка за кукли, забравена тук от години, тънеше в праха близо до книгите на гениите и бюстовете на мъдреците. Може би тя беше една от играчките на детето Говен.
Гро-Ален си беше направил камшик от намерения канап и пляскаше с него; беше много горд. Такива са изобретателите. Ако не открият Америка, откриват някаква малка количка. Така е винаги.
Но трябваше да раздели радостта си с другите. Рене-Жан поиска да се впрегне в количката, а Жоржет поиска да влезе вътре.
И тя се опита да седне в нея. Рене-Жан се обяви за кон. Гро-Ален стана кочияш. Но кочияшът не си знаеше занаята, конят трябваше да го учи.
Рене-Жан извика на Гро-Ален:
— Кажи: дий!
— Дий! — повтори Гро-Ален.
Колата се преобърна. Жоржет се търколи. В такива случаи ангелите пищят. Жоржет изпищя.
После тя смътно пожела да заплаче.
— Госпожице, вие сте много голяма — каза й Рене-Жан.
— Аз голяма — повтори Жоржет.
И големината й я утеши за падането.
Корнизът под прозорците беше доста широк; отвеяният от платото прах се бе наслоил върху него; дъждът бе превърнал този прах в почва; вятърът бе донесъл семена и една къпина бе използувала малкото земя, за да поникне там. Тази къпина беше от онзи пъргав сорт, наречен „лисича черница“. И сега, през август, тя беше отрупана с плод. Един клон на къпината влизаше през прозореца и висеше почти до пода.
Гро-Ален, след като бе открил канапа, след като бе открил количката, сега откри къпината. Той се приближи до нея.
Откъсна един плод и го изяде.
— И аз съм гладен — каза Рене-Жан.
Препускайки на четири крака, при тях отиде и Жоржет.
Тримата обраха и изядоха всички къпини. В опиянението си те се изпоцапаха, кървавочервените плодове на къпината превърнаха трите малки ангелчета в три малки фавъна — това преобразяване би смутило Данте500 и очаровало Вергилий501. Децата избухнаха в смях.
От време на време къпината ги бе боцкала по пръстите. Нищо не се получава даром.
Жоржет показа на Рене-Жан пръстчето си, по което блестеше малка капка кръв, и каза, като посочи къпината:
— Боц.
Гро-Ален, също убоден, погледна къпината подозрително и каза:
— Звяр.
— Не — отвърна Рене-Жан, — това е пръчка.
— Ама лоша пръчка — каза Гро-Ален.
Жоржет и този път искаше да заплаче, но започна да се смее.
V
Рене-Жан, завидял може би на по-малкия си брат Гро-Ален за откритията му, бе замислил нещо голямо. От известно време, докато береше къпините и бодеше пръстите си, очите му често се извръщаха към въртящия се пюпитър, който стърчеше като паметник по средата на библиотеката. Върху този пюпитър бе поставена знаменитата книга „Свети Вартоломей“.
Този екземпляр в голям формат беше наистина великолепен и забележителен. Книгата „Свети Вартоломей“ е била издадена през 1682 година в Кьолн от прочутия издател на библии Бльов, наречен на латински Цезиус. Отпечатването е ставало с дървени преси и волски жили, обаче не на холандска хартия, а на онази хубава арабска хартия, на която толкова се е възхищавал Едризи502, произведена от коприна и памук и запазваща винаги белия си цвят; подвързията бе от позлатена кожа и имаше сребърни закопчалки; титулните страници бяха от този пергамент, какъвто парижките книговезци се бяха заклели да купуват само от залата Сен-Матюрен и „никъде другаде“. В книгата имаше множество отпечатъци от гравюри на дърво и мед и географски карти на много страни; в началото беше поместен протестът на печатарите, производителите на хартия и книжарите против едикта от 1635 година, който облагаше с данък „кожите, бирата, добитъка, морската риба и хартията“; а на гърба на заглавната страница се четеше посвещение към издателите Гриф, които в Лион са били това, което в Амстердам са били прочутите издатели Елзевир. От всичко това следва, че този знаменит екземпляр бе почти такава рядкост, както московският „Апостол“503.
500
Данте Алигиери (1265–1321) — велик италиански поет, роден във Флоренция, а умрял в Равена. Започнал да пише стихове още от юношеска възраст, в които възпявал любовта си към Беатриче и оплаквал ранната й смърт. Най-известното му произведение е „Комедия“, наречена „Божествена“, която се състои от три части: „Ад“, „Чистилище“ и „Рай“. В нея поетът разглежда въпроси на богословието, морала, историята, науката, политиката, естетическите понятия на епохата и т.н.
501
Вергилий, Марон Публий (70–19 пр.н.е.) — велик древноримски поет, автор на „Буколики“ („Пастирски песни“), на „Георгики“ („Поема за земеделието“) и на прочутата поема „Енеида“, в която се разказва за странствуванията на Еней след падането на Троя и за основаването на Римската държава.
503
Московският „Апостол“ — има се предвид първата печатна книга в Русия „Апостол“, издадена от Иван Фьодоров през 1564 г.