Грешка
В това време, през същия ден, преди зазоряване, в полутъмната гора, в отсечката на пътя между Жавене и Лекус, се случи следното:
Всички пътища в Бокаж са изровени, а най-много от всички е пътят от Жавене до Паринье през Лекус, които е прокопан между скали. Той е най-криволичещият. Прилича повече на ров, отколкото на път. Той идва от Витре и е имал честта да раздруса каретата на госпожа дьо Севинье. Ограден е отдясно и отляво с жив плет. Няма по-удобно място за засада.
Точно тази сутрин, един час преди Мишел Флешар да влезе от другия край на гората в първото село, където видя зловещото шествие на колата, ескортирана от жандарми, в гъсталаците, през които минава пътят от Жавене след моста над река Куенон, безразборно се стекоха невидими хора. Клонаците скриваха всичко. Тия хора, всички селяни, бяха облечени в григо, влакнест плащ, какъвто са носели кралете на Бретан през шести век, а селяните през осемнадесети век. Едни от тях бяха въоръжени с пушки, други с брадви. Тия с брадвите бяха натрупали на една поляна клада от сухи клони и дънери, които при нужда щяха да запалят. Тия с пушките се бяха наредили зад дърветата от двете страни на пътя в очаквателно положение. Който би могъл да погледне през листата, би забелязал навсякъде пръсти върху спусъците и дула на карабини, насочени през пролуките, образувани между кръстосаните клони. Тия хора дебнеха от засада. Всички пушки бяха насочени към пътя, който се белееше в утринната дрезгавина.
В този здрач тихи гласове разговаряха.
— Сигурно ли знаеш?
— Разбира се, така казаха.
— Ще мине ли?
— Казаха, че е вече тук.
— Не трябва да я пуснем да излезе от гората.
— Трябва да я изгорим.
— За това сме дошли тук три села.
— Да, ами охраната?
— Ще убием охраната.
— А дали ще мине по този път?
— Така казват.
— Значи, ще дойде откъм Витре?
— Защо не?
— Защото казваха, че идвала от Фужер.
— От Фужер ли или от Витре, все от дявола идва.
— Да.
— И при него да я върнем.
— Да.
— Значи, в Паринье ще отива?
— Изглежда.
— Няма да отиде.
— Не.
— Не, не, не!
— Внимание.
Трябваше наистина да млъкнат, защото започваше малко да се зазорява.
Изведнъж хората от засадата престанаха да дишат; чу се шум от колела и от коне. Те погледнаха през клоните и смътно забелязаха в изровения път една дълга, охранявана от конници кола и нещо върху нея; колата се движеше към тях.
— Ето я! — каза тоя, който изглежда беше вождът.
— Да — каза един от дебнещите, — с конвой.
— От колко души е конвоят?
— Дванадесет.
— Казаха, че били двадесет.
Дванадесет или двадесет, да убием всички.
— Да почакаме, докато дойдат по-близо.
Малко по-късно, след един завой, колата и охраната й се появиха на пътя.
— Да живее кралят! — извика вождът на селяните.
Сто пушечни изстрела гръмнаха наведнъж.
Когато димът се разпръсна, охраната също се бе разпръснала. Седем конници бяха паднали, петима бяха избягали. Селяните изтичаха при колата.
— Я вижте — извика вождът, — това не е гилотината. Това е стълба.
Колата наистина беше натоварена само с една дълга стълба.
Двата коня бяха паднали ранени; коларят беше убит, но не нарочно.
— Все едно — каза вождът, — охранявана стълба е нещо подозрително. Отиваше към Паринье. Навярно за обсадата на Тург.
— Да изгорим стълбата! — извикаха селяните.
И те изгориха стълбата.
В това време злокобната кола, която очакваха, се движеше по друг път и беше вече на две левги по-далече, в онова село, в което Мишел Флешар я видя да минава при изгрев-слънце.
V
Vox in deserto504
След като се раздели с трите деца, на които даде хляба си, Мишел Флешар тръгна напосоки през гората.
Понеже не искаха да й покажат пътя, тя сама трябваше да го намери. От време на време тя сядаше и след това ставаше, после пак сядаше. Най-напред чувствуваше страшна умора в мускулите, а после и в костите — робска умора. Тя наистина беше роб. Роб на своите загубени деца. Трябваше да ги намери; всяка измината минута можеше да бъде гибелна за тях; човек с такова задължение няма никакви права; дори му е забранено да си поема дъх. Обаче тя беше много изморена. В тази степен на изтощение трябваше да се мисли за всяка крачка. Ще може ли да я направи? Тя вървеше от сутринта; не срещна вече нито село, нито къща. Първо тръгна по пътя, който трябваше да следва, после по друг, по който не трябваше, и накрай се загуби сред дървета, които си приличаха едно на друго. Приближаваше ли се до целта? Наближаваше ли краят на нейното мъчение? Вървеше по пътя на страданието и вече чувствуваше преумората пред последната спирка. Щеше ли да падне и да издъхне на пътя? Понякога й се струваше, че повече е невъзможно да върви; слънцето преваляше, в гората се стъмняваше, пътеките изчезваха под тревата и тя не знаеше вече какво да прави. Само бог можеше да й помогне. Тя започна да вика, никой не й отговори.