Цялата тази тъмнина беше благоприятна.
Намерението на лоцмана Гакоал беше да остави Джърси вляво, а Гърнзи вдясно и със смела маневра да мине между Ханоа и Доувър, за да стигне до някой залив по крайбрежието на Сен-Мало — път, по-дълъг от тоя през Манкие, но по-сигурен, тъй като на френската ескадра беше заповядано особено да охранява водите между Сент-Елие и Гранвил.
Ако вятърът благоприятствуваше, ако не се случеше нещо непредвидено и ако използуват всички платна на корветата, Гакоал се надяваше да достигне брега на Франция на разсъмване.
Всичко вървеше добре; корветата отмина Гро-Не; към девет часа времето започна да се мръщи, както казват моряците, духна вятър и морето се раздвижи; обаче вятърът беше попътен, а и морето развълнувано, без да бъде яростно. Все пак при някои удари на вълните предницата на корветата биваше заливана с вода.
„Селянинът“, когото лорд Балкарас бе нарекъл „генерал“ и на когото принц дьо Латур-д’Оверн бе казал „братовчеде“, се държеше като моряк, спокойно и сериозно се разхождаше по палубата на корветата. Сякаш не забелязваше, че тя е доста силно разлюляна. От време на време той изваждаше от джоба на жакета си таблетка шоколад, която чупеше и дъвчеше на парченца; макар и с бели коси, всичките му зъби бяха здрави.
Той не говореше на никого, освен понякога тихо и кратко на капитана, който го слушаше с уважение и като че ли считаше, че този пътник има по-голяма власт от самия него.
Корветата „Клеймор“, умело направлявана, незабелязано приближи в мъглата стръмния северен бряг на Джърси, държейки се близо до сушата, за да избегне опасната подводна скала Пиер дьо Лик, която се намира по средата на пролива между Джърси и Серк. Гакоал, застанал прав при кормилото, съобщаваше едно след друго имената Грев дьо Лик, Гро-Не, Племон, плъзгаше корветата между тази верига от рифове почти опипом, но с увереността на човек, който се чувствува у дома си и познава океана. На носа на корветата нямаше фенери от страх да не бъде открито присъствието й в тези охранявани води. Радваха се на мъглата. Стигнаха до Гранд-Етап; мъглата бе толкова гъста, че едва се забелязваше високият силует на Пинакл. Чуха как камбаната на Сент-Уен удари десет часа, това значеше, че вятърът духа все откъм задната част на кораба. Всичко продължаваше да върви добре; морето ставаше все по-бурно поради близостта на Корбиер.
Малко след десет часа граф дю Боабертло и Шевалие дьо Лавийовил придружиха човека със селските дрехи чак до каютата му, която бе личната каюта на капитана. Преди да влезе, той им каза с тих глас:
— Вие знаете, господа, тайната трябва да се запази. Мълчание, докато избухне взривът. Тук моето име е известно само на вас.
— Ще го отнесем в гроба — отвърна Боабертло.
— И аз — добави старецът, — дори ако бъда изправен пред смъртта, не ще го кажа.
И влезе в каютата си.
III
Смешение на аристокрация и простолюдие
Капитанът и помощникът му отново се качиха на палубата и, разговаряйки, закрачиха един до друг. Говореха естествено за своя пътник и ето приблизително диалога, който вятърът разпръсваше в мрака.
Боабертло измърмори полугласно в ухото на Лавийовил:
— Ще видим дали е някакъв вожд.
Лавийовил отвърна:
— Засега е принц.
— Почти.
— Аристократ във Франция, но принц в Бретан.
— Каквито са хората от рода Латремуй22, а също и Роан23.
— Значи, техен съюзник.
Боабертло подзе:
— Във Франция и в кралските каляски той е маркиз, както аз съм граф и както вие сте Шевалие.
— Далече са каляските! — извика Лавийовил. — Ние сме до гальотите.
Настъпи мълчание.
Боабертло отвърна:
— По липса на френски принц вземат бретонски принц.
— Като няма риба и… Не, като няма орел, вземат гарван.
— Бих предпочел лешояд — каза Боабертло.
А Лавийовил добави:
— Наистина! С клюн и хищни нокти.
— Ще видим.
— Да — отвърна Лавийовил, — време е да има някакъв вожд. Аз съм на мнението на Тентениак: „Вожд и барут!“ Вижте какво, капитане, аз познавам почти всички вождове, подходящи и неподходящи; и вчерашните, и днешните, и утрешните; нито един не е военна глава, каквато ни трябва. В тази дяволска Вандея е необходим генерал, който едновременно да е прокурор; неприятелят трябва да бъде измъчван, да му се оспорва мелницата, горичката, ровът, камъкът, да му се устройват лоши свади, да му се отказва всичко, да се следи за всичко, да се избива, да му се дават примери, да не се оставя да спи, да не се жали. В този час в тази армия от селяни има герои, но началници няма. Д’Елбе24 е нула, Лескюр25 е болен, Боншан26 е много мекушав — добър е, но това е глупаво; Ларошжаклен27 е прекрасен младши лейтенант; Силз28 е офицер за равно поле, но не го бива за решителен бой. Катлино29 е наивен каруцар, Стофле30 е хитър ловен надзирател, Берар31 е бездарен, Буленвилие32 е за присмех, Шарет33 е страшен. Да не говоря за бръснаря Гастон34. Защото, дявол да го вземе, защо да си играем на революция и каква е разликата между републиканците и нас, щом като оставяме аристократите да бъдат командувани от перукери?
22
Латремуй, Антоан-Филип (1772–1794), принц дьо Талмон — френски генерал, върнал се от емиграция, за да се присъедини към Вандейския бунт. През 1794 г. бил арестуван и екзекутиран.
23
Роан — аристократически род, който бил в близко родства с кралската династия на Бурбоните и имал големи имоти в Бретан.
24
Д’Елбе, Морис-Жиго (1752–1794) — френски генерал, един от ръководителите на Вандейския бунт, сменил Катлино. Бил разстрелян по присъда на Революционния трибунал.
26
Боншан, Шарл дьо — един от главните ръководители на вандейските бунтовници; умрял от рани, получени в бой (1793).
27
Ларошжаклен, Анри дьо (1772–1794) — един от вождовете на Вандейския бунт, голям земевладелец.
30
Стофле, Никола (1751–1796) — един от вождовете на Вандейския бунт, известен с жестокостта си към пленените републиканци, разстрелян по присъда на военния съд.
33
Шарет, Франсоа дьо ла Контри (1763–1796) — един от вождовете на Вандейския бунт, известен с убийствата си на пленени републиканци; взет в плен и разстрелян.