Гореше долният етаж на замъка, построен върху моста.
Над него се виждаха другите два етажа, незасегнати още от огъня, но сякаш понесени в кошница от пламъци. От брега на дола, където стоеше Мишел Флешар, смътно се виждаше вътрешността през преградите от огън и дим. Всички прозорци бяха отворени.
През много големите прозорци на втория етаж Мишел Флешар виждаше покрай стените шкафове, които, както й се струваше, бяха пълни с книги, а в полумрака на пода пред един от прозорците едва се очертаваше една малка купчина, нещо като гнездо или люпило, което сякаш помръдваше от време на време.
Тя продължи да я гледа.
Какво ли бе тази купчинка от сенки?
В някои моменти й се искаше да мисли, че тя е от живи същества; тресеше я, не беше яла от сутринта, беше вървяла, без да си почине, беше крайно изтощена, чувствуваше се в някаква халюцинация, на която инстинктивно не вярваше; въпреки това очите й, които все повече се втренчваха, не можеха да се откъснат от тази неясна купчина от всевъзможни предмети, навярно неодушевени и, както й се виждаха, неподвижни, проснати там върху паркета на тази зала, намираща се над пожара.
Изведнъж огънят, сякаш надарен с воля, извиси отдолу един от езиците си към мъртвия бръшлян, покрил тъкмо онази фасада, в която гледаше Мишел Флешар. Би могло да се каже, че пламъкът току-що открива тази мрежа от сухи клони; една искра се впи лакомо в нея и започна да се изкачва нагоре по стъблото на виещото се растение със страшната ловкост на подпален барут. Само за миг пламъкът стигна до втория етаж. Така че отгоре освети вътрешността на първия етаж. Изведнъж ярката светлина очерта три заспали малки същества.
Малката купчинка беше очарователна — преплетени крачета и ръчички, затворени клепачи, усмихнати руси глави.
Майката позна своите деца.
Тя нададе страшен вик.
С такава неизразима мъка могат да викат само майките. Нищо по-диво и нищо по-трогателно. Когато една жена издава такъв вик, струва ти се, че чуваш вълчица; когато вълчица вие така, струва ти се, че чуваш жена.
Викът на Мишел Флешар приличаше на вой. Хекуба509 зави, казва Омир510.
Този вик бе чул маркиз дьо Лантенак.
Знаем, че той се спря.
Маркизът стоеше между изхода на прохода, през който го бе извел Халмало, и дола. През оплетените храсти над себе си той видя моста в пламъци, Тург зачервена от отражението, а през пролуката между два клона на другата страна, на брега на платото, точно срещу горящия замък, където бе светло като ден от пожара, забеляза над главата си една обезумяла и жалка фигура, една жена, надвесила се над дола.
От тази жена идваше този вик.
Тази фигура не беше вече Мишел Флешар, тя беше Горгона511. Клетниците са страхотни. Селянката се бе превърнала в евменида512. Тази неизвестна селянка, груба, невежа, безразсъдна, изведнъж взе епическите размери на отчаянието. Големите страдания са мощен двигател на душата; тази майка беше самото майчинство; всичко, което обобщава човечността, е свръхчовешко; тя стърчеше там, на брега на дола, пред този голям пожар, пред това престъпление като някаква гробовна сила; викът й бе вик на звяр с жест на богиня; тя сипеше проклятия и лицето й приличаше на пламтяща маска. Нищо по-властно от блясъка на очите й, облени в сълзи; погледът й сразяваше мълниеносно пожара.
Маркизът слушаше. Всичко падаше върху главата му; чуваше се нещо нечленоразделно и сърцераздирателно, приличащо повече на ридания, отколкото на думи.
— О, боже мой! Децата ми! Това са моите деца! На помощ! Към огъня! Към огъня! Към огъня! Ама вие, значи, сте разбойници! Нима няма някой тук? Но децата ми ще изгорят! Ах, какво става! Жоржет! Децата ми! Гро-Ален, Рене-Жан! Но какво значи всичко това? Кой е сложил там децата ми? Те спят! Луда съм! Това е невъзможно! На помощ!
В това време настъпи голямо движение в Тург и по платото. Целият лагер тичаше около избухналия огън. След като се справиха с картеча, нападателите трябваше да се справят с пожара. Говен, Симурден, Гешан даваха заповеди. Но какво да се направи? От пресъхналия поток в дола можеше да се изгребат едва няколко ведра вода. Тревогата растеше. Целият бряг край платото се изпълни с изплашени хора, които гледаха.
А това, което гледаха, беше страшно.
Гледаха и не можеха да направят нищо.
Пламъкът, който се бе изкачил по бръшляна, бе обхванал горния етаж. Той бе стигнал тавана, изпълнен със слама, и плъзна по него. Сега целият таван гореше. Пламъкът танцуваше; злокобно нещо е радостта на пламъка. Сякаш злодей раздухваше тази клада. Би могло да се каже, че страшният Иманус целият се бе превърнал в огнена вихрушка, че живееше в унищожителната сила на огъня и че чудовищната му душа е станала пожар. Етажът на библиотеката не беше още засегнат, височината на неговия таван и дебелината на стените му забавяха мига на подпалването, но тази фатална минута наближаваше; лижеха го пламъците от първия етаж и го галеха тия от третия етаж. Докосваше го отвратителната целувка на смъртта. Под него приземие с лава, над него свод от жарава; ако се пробие подът, всичко ще се срути в червената пепел; ако се отвори дупка в тавана, всичко ще бъде затрупано от разпалените въглени. Рене-Жан, Гро-Ален и Жоржет не се бяха събудили още, спяха дълбок и спокоен детски сън и през пролуките на огнените пламъци и на дима, които на интервали ту закриваха, ту откриваха прозорците, в тази огнена пещера човек можеше да ги види като в сияние на метеор как спокойно, миловидно, неподвижно са заспали доверчиво в ада като три исусчета; и един тигър би заплакал при вида на тези рози в тази пещ и тези люлки в този гроб.
509
Хекуба — героиня от „Илиадата“, съпруга на Приям; през време на Троянската война загубва мъжа си и почти всичките си деца.
510
Омир — легендарен поет на древна Гърция, считан за автор на епическите поеми „Илиада“ и „Одисея“. Античните биографии го представят като странствуващ сляп певец. Според преданията за честта да се нарекат родно място на поета са спорили седем града: Смирна, Хиос, Колофон, Саламин, Родос, Аргос и Атина. Източниците определят различно време на живота му от XII до VII в. пр.н.е. Прието е всичко, което е огромно, баснословно, необикновено по размери и сила, да се нарича „омировско“. Такива сравнения употребява на някои места и авторът на тази книга.
511
Горгона — в гръцката митология страшно женско същество с грозно лице и коси като змии. Според сказанието горгоните били три сестри, които притежавали способността да превръщат в камък всеки, който ги погледне.
512
Евменида — в древногръцката митология евмениди са наричали ериниите (богините на отмъщението), тоест „благосклонни“ към разкаялите се грешници.