— Има глупаци. Ето на̀ тоя Буленвилие, за когото вие говорихте, Лавийовил, аз съм го виждал отблизо. Отначало селяните бяха въоръжени с копия; не си ли втълпи той в главата да ги направи копиеносци? Искаше да ги обучи как се действува с копието встрани и напред. Мечтаеше да превърне тия диваци във войници от пехотата. Изискваше от тях да се научат как се затварят ъглите на едно каре и как батальоните остават празни в средата. Бърбореше им на стария военен език, на отдельонния командир казваше „кап д’ескадр“, както наричаха капоралите по времето на Луи XIV. Упорито се мъчеше да сформира полк от тези бракониери; той имаше и редовни роти, чиито сержанти всяка вечер се нареждаха в кръг, за да получат паролата и контрапаролата от сержанта на жената на полковника, който ги съобщаваше съвсем тихо на сержанта, на жената на лейтенанта, а той на съседа си, който ги предаваше на следващия и така нататък от ухо на ухо до последния. Той разжалва един офицер, който не бе станал гологлав, за да получи паролата от устата на сержанта. Сами съдете колко е успял в това отношение. Този простак не разбираше, че селяните искат да бъдат водени по селски и че не могат да свикнат с казармен режим хора, които са живели в горите. Да, аз познавах този Буленвилие.
Направиха няколко крачки, всеки потънал в мислите си.
После разговорът продължи:
— Ами потвърди ли се, че Дампиер48 е убит?
— Да, капитане.
— Пред Конде ли?
— В лагера Памар; от оръдейно гюлле.
Боабертло въздъхна.
— Граф дьо Дампиер. Това е още един от нашите, който бе на тяхна страна!
— На добър път! — каза Лавийовил.
— А принцесите? Къде са?
— В Триест.
— Все там ли?
— Все там.
И Лавийовил извика:
— Ах, тази република! Какви беди за нищо нещо! Като си помисли човек, че тази революция започна заради дефицит от няколко милиона!
— Опасни са малките причини — каза Боабертло.
— Всичко върви зле — отвърна Лавийовил.
— Да, Ларуари49 е мъртъв, Дюдрене50 е идиот. А колко жалки водачи са всички тия епископи: този Куси — епископ на Ларошел, този Бопоал Сент-Олер — епископ на Поатие, този Мерси — епископ на Люсон, любовник на госпожа дьо л’Есшасери…
— Която се нарича Вернослужителката, знаете ли, капитане? Л’Есшасери е светското й име.
— А този лъжеепископ от Агра, който е бил кюре бог знае къде!
— В Дол. Нарича се Гийо дьо Фолвил. Всъщност той е храбър, бие се.
— Все свещеници, а на нас ни трябват войници! Епископи, които не са епископи! Генерали, които не са генерали!
Лавийовил прекъсна Боабертло:
— Капитане, имате ли „Монитьор“51 в каютата си?
— Да.
— Какво ли играят сега в Париж?
— „Адел и Полин“ и „Пещерата“.
— Бих желал да ги гледам.
— Ще ги видите. Ще бъдем в Париж след един месец.
Боабертло помисли един миг и добави:
— Най-късно. Господин Уиндхъм52 го е казал на лорд Хууд53.
— Значи, капитане, всичко не върви така лошо?
— Всичко ще тръгне добре, дявол да го вземе, при условие, че войната в Бретан се води правилно.
Лавийовил поклати глава.
— Капитане — подзе той, — ще свалим ли на брега морската пехота?
— Да, ако брегът е с нас; не, ако е враждебен. Понякога е необходимо войната да разбива вратите, понякога да се изплъзва. Гражданската война трябва винаги да има в джоба си един фалшив ключ. Възможното ще бъде направено. Главното е водачът.
И, като се замисли, Боабертло добави:
— Лавийовил, какво мислите вие за Шевалие дьо Дийози54?
— Младият?
— Да.
— Като командир?
— Да.
— Той също така е полеви офицер за открит бой. Гъстата гора признава само селянина.
— Тогава ще се задоволите с генерал Стофле и генерал Катлино.
Лавийовил помисли малко и каза:
— Необходим е принц, френски принц, чистокръвен принц. Един истински принц…
— Защо? Който казва принц…
— Казва страхливец. Зная, капитане. Но за да смайва опулените глупави очи на хлапаците.
— Мой скъпи Шевалие, принцовете не желаят да дойдат.
— Ще минем и без тях.
Боабертло машинално притисна с длан челото си, сякаш искаше да се сети за нещо.
После каза:
— В края на краищата ще опитаме с този тук генерал.
48
Дампиер, Огюст-Пико, маркиз (1756–1793) — френски генерал, отличил се в битката при Жемап.
51
„Монитьор“ — правителствен вестник, излизал от 1789 до 1848 г. По-късно преименуван в „Журнал офисиел дьо ла Репюблик франсез“.
52
Уиндхъм, Уилям (1750–1810) — английски политически деец от партията на вигите. Военен министър в правителството на Пит младши, станал враг на френската революция.
53
Хууд, Съмюъл (1724–1816) — английски адмирал, лорд на адмиралтейството, командуващ флотата в Средиземно море през периода на войната с революционна Франция. Превзел Тулон (1793), а после отстъпил, като отвличал или изгарял френските кораби.