И след всичко това нима Говен щеше да надцени тази постъпка, която го омагьосваше?
Три деца бяха обречени на гибел, Лантенак ги спаси.
Но кой всъщност ги бе обрекъл на гибел?
Не беше ли Лантенак?
Кой беше поставил люлките им в пожара?
Не беше ли Иманус?
Кой беше този Иманус?
Помощникът на маркиза.
Отговорен е вождът.
Значи, подпалвачът и убиецът беше Лантенак.
Какво толкова прекрасно беше извършил?
Не беше устоял докрай, нищо повече.
След като беше изградил престъплението, той беше отстъпил пред него. Бе се ужасил от самия себе си. Викът на майката бе пробудил в него остатъка от старото човешко състрадание, нещо като хранилище на всемирния живот, което се намира във всички души, дори и в най-злокобните. При този вик той се бе върнал назад. Вместо да потъне в мрака, той бе тръгнал назад към светлината. След като бе извършил престъплението, той го бе предотвратил. Цялата му заслуга беше тази: не остана чудовище докрай.
И за толкова малко да му се върне всичко! Да му се върнат просторът, нивята, полята, въздухът, светлината, да му се върне гората, която да използува за разбойничество, да му се върне свободата, която да използува, за да поробва, да му се върне животът, който да използува, за да сее смърт!
Обаче да се опита да се разбере с него, да поиска да преговаря с тази надменна душа, да му предложи свободата срещу условия, да му поиска да склони срещу спасения си живот да се откаже занапред от всякаква вражеска дейност и от всякакво бунтарство — каква грешка щеше да се направи с едно такова предложение, какво предимство щеше да му даде, на какво презрение щеше да се изложи, каква плесница щеше да бъде отговорът на неговия въпрос! Понеже той щеше да каже: „Запазете позора за вас! Убийте ме!“
Наистина нищо не можеше да се направи с този човек, освен да бъде убит или освободен. Този човек беше на крайностите. Той винаги беше готов или да излети, или да се пожертвува; сам за себе си беше и орел, и пропаст. Странна душа.
Да бъде убит? Каква мъка! Да бъде освободен? Каква отговорност!
Лантенак на свобода — това значи с Вандея да се започне отначало, както с хидрата, докато не се отсече последната глава. Само за миг, със скоростта на метеор, целият пламък, угаснал с изчезването на този човек, щеше да избухне отново. Лантенак нямаше да си отдъхне, докато не изпълнеше този отвратителен план — да сложи монархията като капак върху гробницата на републиката, а Англия — върху Франция. Да бъде спасен Лантенак значеше да се пожертвува Франция; животът на Лантенак беше смъртта на безброй невинни същества — мъже, жени, деца, обхванати от домашната война; също така значеше англичаните да дебаркират, революцията да отстъпи, градовете да бъдат разорени, народът да бъде разкъсан, Бретан да бъде окървавена плячка, върната отново на хищника. И Говен, попаднал по средата на всевъзможни съмнителни проблясъци и противоположни светлини, виждаше как в мислите му смътно се очертава и се поставя пред него проблемата: освобождаването на тигъра.
А освен това въпросът се поставяше отново в първия му аспект; камъкът на Сизиф513, който не е нищо друго освен спорът на човека със самия него, отново се търкулваше: Лантенак ли беше тигърът?
Може би е бил, но още ли беше? Умът на Говен, се въртеше по главозамайващи спирали, които правят мисълта като свит на кълбо смок. Наистина, дори и при това положение, можеше ли да се отрича саможертвата на Лантенак, неговото стоическо себеотричане, неговата прекрасна безкористност? Как, нима е нищо пред всички опасности на гражданската война, да засвидетелствуваш човечност! Как, нима е нищо в конфликта на нисши интереси да проявиш висша добродетел! Как, нима е нищо да докажеш, че над кралете, над революциите, над земните въпроси съществува безгранично нежната човешка душа, покровителството, което силните дължат на слабите, помощта, която спасените дължат на тия, които са в опасност, бащинската любов, която всички старци дължат на всички деца! Да докажеш всички тези прекрасни, неща, и то да ги докажеш с цената на главата си! Как, нима е нищо да си генерал и да се откажеш от стратегията, от битката, от отплатата! Как, нима е нищо да си роялист, да вземеш везни, да поставиш в едното блюдо краля на Франция, една петнадесетвековна монархия с нейните стари закони и древно общество, които трябва да се възстановят, а в драгото някакви си три малки селянчета и да решиш, че кралят, тронът, жезълът, петнадесетте века монархия са по-леки от тежестта на трите невинни деца! Как, нима всичко това е нищо! Как, нима този, който е извършил това, ще си остане тигър и ще трябва да се счита за див звяр! Не, не, не! Не е чудовище човекът, който озари със светлината на едно божествено действие пропастта на гражданската война! Мечоносецът се бе преобразил в носител на светлина. Адският Сатана се бе превърнал в небесен Луцифер514. Лантенак бе изкупил всичките си варварства с тази саможертва; жертвувайки тялото си, той бе спасил душата си; той се бе пречистил; беше подписал собственото си опрощение. Нима не съществува правото сам себе си да опрощаваш? Отсега нататък той бе достоен за уважение.
513
Сизиф — митологичен древногръцки цар, осъден от боговете заради неговите разбойничества и жестокости да търкаля в подземното царство след смъртта си към върха на планина един камък и да не може да го изкачи догоре, защото камъкът все падал надолу.
514
Луцифер — по-старото име на планетата Венера, зорница; в християнската митология — сатана, дух на злото.