Деветдесет и трета година

82, кралския певец, всъщност смел човек, защото бе арестуван двадесет и два пъти и бе изправян пред революционния съд, задето се бе плеснал по хълбока, когато произнасял думите „гражданска добродетел“; като видял, че главата му е в опасност, той извикал: „Ама не главата, а задникът ми е виновен!“ — и това разсмяло съдиите и го спасило. Този Питу се присмиваше на увлечението по гръцките и латинските имена; любимата му песен бе за един кундурджия, когото наричаше Кай, а жена му Кайовица. Играеха хоро, пееха карманьола; не казваха кавалерът и дамата, казваха „гражданинът и гражданката“. Танцуваха в разрушените манастири с лампиони върху олтара и на свода две кръстосани тояги с четири свещи, а под краката на танцуващите — гробове. Носеха сини жакети като „тиранина“. Имаха брошки за ризи във форма на „Калпака на свободата“, изработени от бели, сини и червени камъни. Улица „Ришельо“ се наричаше улица „Закон“; предградието Сент-Антоан — предградие „Слава“; на площада пред Бастилията имаше статуя на Природата. На минувачите бяха добре познати Шатле, Дидие, Никола и Гарние-Делоне, които дежуреха на вратата на дърводелеца Дюпле83, Вулан84, който не пропускаше нито един ден да не бъде пред гилотината и вървеше след колите с осъдени, казваше, че „отива на червена литургия“; Монфлабер85, заклет революционер и маркиз, искаше да го наричат „Десети август“. Хората гледаха по улиците как дефилират учениците от Военното училище, преименувани с декрет на Конвента в „курсанти на училището Марс“, а от народа — в „пажове на Робеспиер“86. Четяха прокламациите на Фрерон87, който разобличаваше заподозрените в престъплението „негосиантизъм“88. „Контетата“ се стичаха пред вратите на кметствата, подиграваха се на гражданските бракове, посрещаха брачните двойки с думите „общински младоженци“. Пред дома на инвалидите по главите на статуите на светците и на кралете бяха поставени фригийски шапки. По тротоарите на кръстопътищата играеха на карти; но и в играта на карти бе станала пълна революция: кралете бяха заменени с гении, дамите — с фигури на свободата, валетата — с фигури на равенството, асата — със закони. Преораваха обществените градини; ралото браздеше Тюилри. Към всичко това, особено в победените партии, се прибавяше и някакво високомерно отвращение от живота; един човек бе написал, на Фукие-Тенвил89: „Имайте добрината да ме освободите от живота. Ето ми адреса“. Шансене90 бе арестуван, защото извикал пред Пале Роял: „А кога ще избухне революцията в Турция? Бих желал да видя Портата превърната в република“. Навсякъде вестници. Докато калфите перукери къдреха пред минувачите дамски перуки, собственикът четеше „Монитьор“ на висок глас; други, застанали по средата на група хора, коментираха с ръкомахания вестник „Да се разберем“, издаван от Дюбоа-Крансе91, или пък вестник „Тромпетата на дядо Белроз“. Понякога бръснарите бяха едновременно и колбасари; виждаха се бутове шунка и наденици да висят до някоя кукла с фризура от златни коси. По пътищата търговци продаваха „емигрантски вина“; един търговец рекламираше „петдесет и два вида“ вина. Други продаваха стенни часовници във форма на лира и дивани модел „херцогиня“; един перукер имаше следната фирма: „Бръсна духовенството, стрижа аристократите, докарвам третото съсловие“. Ходеха да им гледат на карти при Мартен на номер 173 в улица „Анжу“, бившата „Дофин“. Хлябът не достигаше, каменните въглища не достигаха, сапунът не достигаше; по улиците минаваха стада от млечни крави, докарани от провинцията. Във Вале агнешкото се продаваше по петнадесет франка ливрата. С едно обявление Комуната отпускаше на всяка уста по една ливра месо на всеки десет дни. Правеха опашки пред вратите на търговските магазини; една от тия опашки стана легендарна, тя започваше от вратата на бакалницата на улица „Пти-Каро“ и завършваше по средата на улица „Монторгьой“. Да стоиш на опашка означаваше „да държиш връвчицата“, защото тия, които чакаха в редица един зад друг, държаха с ръка едно дълго въже. В тази мизерия жените се държаха храбро и кротко. Те чакаха по цели нощи реда си, за да влязат при хлебаря. Крайните мерки крепяха революцията, която се мъчеше да се измъкне от това окаяно положение с две опасни средства — книжните пари и високите цени; книжните пари бяха лостът, а максималните цени опорната точка. Този емпиризъм спаси Франция. Врагът, както врагът от Кобленц, така и врагът от Лондон, спекулираше с книжните пари. Проститутки шареха насам-натам, предлагайки лавандулова вода, жартиери и изкуствени плитки, а всъщност спекулираха; спекуланти имаше и в кафене „Перон“ на улица „Вивиен“ — хора с кални обуща, с мазни коси, с калпаци от лисичи опашки, и на улица „Валоа“ — контетата с лъснати обуща, с клечки за зъби в уста и с велурени шапки на глава, с които проститутките говореха на ти. Народът ги преследваше като крадци, обаче роялистите ги наричаха „активни граждани“. Всъщност кражби имаше съвсем малко. При тази жестока немотия — непоколебима честност. Босоногите и голтаците минаваха с важно сведени очи покрай витрините на бижутерите в Пале-Егалите. По време на обиска в дома на Бомарше92, извършен от секцията „Антоани“, една жена откъсна цвете в градината и народът я наби. Дървата за горене струваха четиристотин сребърни франка кубика; по улиците можеше да се видят хора, които режат дъските от собствените си легла; през зимата чешмите бяха замръзнали; две кофи вода струваха двадесет су; всички станаха разносвачи на вода. Луидорът се продаваше за три хиляди деветстотин и петдесет франка. Един курс с фиакър се заплащаше шестстотин франка. След еднодневно използуване на фиакър се водеше следният диалог: „Кочияш, колко ви дължа?“ — „Шест хиляди ливри.“ Една зарзаватчийка продаваше дневно за двадесет хиляди франка. Просякът казваше: „Моля, помогнете ми! Не ми достигат двеста и тридесет ливри, за да си купя обуща“. В началото на мостовете се издигаха колоси, изваяни и рисувани от Давид93, които Мерсие94 подигравателно наричаше „огромни дървени палячовци“. Тия колоси изобразяваха провала на феодализма и коалицията. Никакво малодушие в този народ. Макар и мрачен, радваше се, че завинаги е премахнал троновете. Имаше голям наплив от доброволци, които предлагаха гърдите си. Всяка улица даваше цял батальон. Пристигаха със знамена и околиите, всяка със свой девиз. Върху знамето на Капуцинската околия се четеше: „Никой не може да ни сломи!“ А на друго „Благородник може да бъде само сърцето“. По всички стени големи, малки, бели, жълти, зелени, червени, печатани и ръчно написани афиши, по които се четеше: „Да живее Републиката!“ Малките деца чуруликаха „ça ira“.

82

Питу, Луи-Анж (1767–1842) — френски писател, автор на контрареволюционни песнички.

83

Дюпле, Морис (1738–1820) — собственик на дърводелска работилница в Париж, якобинец, привърженик на Робеспиер, който живял в неговата къща през времето на революцията и бил сгоден за дъщеря му.

84

Вулан, Жан-Анри (1751–1801) — парижки адвокат и политически деец, член на Учредителното събрание и на Конвента; един от организаторите на контрареволюционния преврат на 9–10 термидор.

85

Монфлабер, маркиз дьо — френски политически деец, преструвал се на убеден републиканец и присвоил си прякора Десети август (деня на свалянето на монархията).

86

Робеспиер, Максимилиан-Мари-Изидор (1758–1794) — деец от Великата френска революция, адвокат. През 1789 г. — депутат в Генералните щати от третото съсловие, а след това в Учредителното събрание, където защищавал интересите на народа и принципите на демокрацията. Робеспиер заемал най-радикална позиция в главното — аграрния въпрос. Страстен борец за идеята за политическо равенство. През август 1792 г. Робеспиер бил избран в революционната Парижка комуна. През септември 1792 г. бил пръв по броя на гласовете в Конвента; един от ръководителите на народното въстание от 31 май — 2 юни 1793 г.; един от главните вдъхновители на революционната политика на дошлите на власт якобинци. От 1793 г. фактически ръководител на Комитета на общественото спасение, Робеспиер изиграл огромна роля за мобилизирането на народните сили и за победата над вътрешната и външната контрареволюция. След термидорианския преврат Робеспиер и неговите съратници били арестувани и гилотинирани без съд.

87

Фрерон, Станислас-Луи-Мари (1754–1802) — френски политически деец, публицист, член на Конвента; като комисар в Тулон натрупал състояние чрез подкупи и злоупотреби. Страхувайки се от разобличаване, станал привърженик на събарянето на якобинската диктатура, един от главатарите на термидорианската реакция.

88

Негосиантизъм — меркантилен дух; така наричали през време на революцията стремежа да се поставят личните интереси над интересите на държавата.

89

Фукие-Тенвил, Антоан-Квинтен (1746–1795) — френски политически деец, обществен обвинител в Революционния трибунал. Екзекутиран след преврата на 9 термидор.

90

Шансене (1760–1794) — редактор на ултрароялисткия вестник „Деяния на апостолите“ („Actes des Apôtres“). Екзекутиран през 1794 г.

91

Дюбоа-Крансе, Едмон-Луи-Алексис (1747–1814) — деец от Великата френска революция, якобинец, член на Учредителното събрание и на Конвента, военен министър, реформирал френската армия (1793).

92

Бомарше, Пиер-Огюстен-Карон дьо (1732–1799) — френски писател, автор на пиесите „Севилският бръснар“ (1775) и „Сватбата на Фигаро“ (1784), в които смело и остроумно критикува Френското общество.

93

Давид, Жан-Луи (1748–1825) — френски художник, който по едно време бил близък на якобинците. Член на Конвента, хвърлен в затвора след 9 термидор. Ползувал се от покровителството на Наполеон. Известна е картината му „Смъртта на Марат“.

94

Мерсие, Луи-Себастиан (1740–1814) — френски писател, автор на есета и народни драми, излезли скоро преди революцията („Картини от Париж“).