Но през деветдесет и трета година, която описваме, парижките улици още имаха величествения и див облик, както в началото на събитията. Те имаха свои оратори — например Варле112, който развозваше една подвижна барака, от покрива на която приветствуваше с речи минувачите; имаха свои герои, един от които се наричаше „капитанът на железните тояги“, имаха и любимци като Гюфроа113, автора на памфлета „Ружиф“, Някои от тези знаменитости бяха злосторници; други бяха чисти хора. Един от тях беше честен и злочест; той беше Симурден.
II
Симурден
Симурден беше чиста, но мрачна съвест. Той носеше в себе си абсолютното. Той е бил свещеник, а това е важно. Човекът, както небето, може да бъде мрачен; достатъчно е нещо да го затъмни. Свещеническият сан е забулвал като нощ Симурден. Който е бил свещеник, остава свещеник.
Макар и да е нощ в нас, все пак има и звезди. Симурден беше пълен с добродетели и достойнства и те блестяха в мрака.
Неговата история беше кратка. Бил е селско кюре и наставник в знатен дом; след това получил малко наследство и станал свободен човек.
Преди всичко той беше непреклонен. Използуваше размишлението така, както други използуват клещите; считаше, че няма право да се откаже от някаква идея, докато не я обмисли докрай; мислеше с ожесточение. Говореше всички европейски езици и знаеше по малко от другите; този човек се учеше непрекъснато и това му помагаше да носи бремето на целомъдрието; но няма нищо по-опасно от такова въздържане.
Като свещеник, дали от гордост, случайно или от високомерие, той бе спазвал обетите си; но не бе успял да запази вярата си. Науката я разрушила; догмата се изпарила от него. Тогава, проучвайки се, той се почувствувал като осакатен, но понеже било невъзможно да се освободи от свещеника, започнал по един суров начин да се изгражда като човек; лишен от семейство, той се привърза към родината; бяха му забранили да има жена, той прегърна човечеството. Тази голяма всеотдайност всъщност пак е празнота.
Неговите родители, селяни, правейки го свещеник, са искали да го откъснат от народа; той се беше върнал при народа.
И се беше върнал с цялото си сърце. Гледаше страдащите с необикновена нежност. От свещеник беше станал философ, от философ — борец. Луи XV живееше още, когато Симурден вече смътно се чувствуваше републиканец. На коя република? Може би на републиката на Платон114, а може би и на републиката на Дракон115.
Беше му забранено да обича, той започна да мрази. Мразеше лъжите, монархията, теокрацията, своите свещенически дрехи; мразеше настоящето и с пълен глас зовеше бъдещето, което си представяше; виждаше го предварително, предсказваше, че ще бъде страшно и великолепно; за ликвидиране на окаяното положение на човека смяташе, че ще се появи някакъв отмъстител, който едновременно ще бъде и освободител. Отдалеч величаеше катастрофата.
През 1789 година тази катастрофа стана и го намери подготвен. Симурден се хвърли логично в огромното човешко обновление, тоест неумолимо, както би казал човек с неговата закалка. Логиката не се разнежва. Той преживя великите революционни години и изпита всичките им вълнения: през осемдесет и девета година падането на Бастилията, края на мъката народна; през деветдесета година, на 4 август — края на феодализма; през деветдесет и първа година — Варен, края на монархията; през деветдесет и втора година — обявяването на републиката. Той видя възхода на революцията; не беше страхлив човек, за да се изплаши от тази гигантска сила; нещо повече, този възход във всичко го оживи; и макар че вече беше почти стар — на петдесет години, — защото един свещеник остарява по-скоро от обикновения човек, — също започна да расте. Беше гледал как от година на година събитията растат и бе израснал като тях. В началото се бе страхувал, че революцията няма да успее, но като я наблюдаваше, реши, че тя има основание и право, и й пожелаваше да успее; и колкото тя ставаше по-страшна, толкова той се чувствуваше по-уверен. Той желаеше тази Минерва116 с венец от звезди на бъдещето да бъде и Палада117 и да има за щит маска със змии. Той искаше божественото й око при нужда да хвърля срещу демоните адски лъч и с терор да отвърне на терора.
112
Варле, Жан (1764–?) — деец от Великата френска революция, един от ръководителите на „бесните“, борещи се против жирондинците; критикувал и якобинците.
113
Гюфроа, Арман-Беноа-Жозеф (1742–1801) — френски политически деец и публицист, член на Конвента.
114
Платон (427–347 пр.н.е.) — древногръцки философ-идеалист, ученик на Сократ, идеолог на робовладелската аристокрация.
115
Дракон (ок. VII в. пр.н.е.) — атински законодател, чиито закони се отличавали с крайна жестокост.