Симурден беше от тия хора, притежаващи някакъв вътрешен глас, който слушат. Тия хора изглеждат разсеяни; това не е вярно — те са съсредоточени.
Симурден знаеше всичко и не знаеше нищо. Знаеше всичко за науката, не знаеше нищо за живота. И на това се дължеше неговата непреклонност. Очите му бяха превързани като на Омировата Темида118. Притежаваше сляпата увереност на стрелата, виждаща само целта, към която е насочена. В революцията няма нищо по-опасно от правата линия. Симурден вървеше само напред, съдбоносно.
Симурден вярваше, че при социалните генезиси върховна точка е солидната почва; това е типична грешка на хората, които заместват разума с логиката. Той надмина Конвента; той надмина Комуната; той беше от Епископата119.
Групировката, наречена Епископат поради това, че правеше заседанията си в една зала на стария епископски дворец, беше по-скоро сложно сборище от хора, отколкото обединение. Тук, както в Комуната, присъствуваха тия мълчаливи и важни зрители, които, както казва Гара120, имаха толкова пистолети, колкото джобове. Епископатът беше странна смесица; смесица космополитна и парижка, което беше напълно възможно, тъй като Париж бе център, в който бие сърцето на народите. Тук се разпалваха страстите на плебеите. Сравнени с Епископата, Конвентът беше студен, а Комуната хладка. Епископатът беше една от тия революционни формации, наподобяващи вулканическите формации; в Епископата имаше всичко — невежество, глупост, честност, героизъм, гняв и полиция. Брауншвайг121 имаше тук свои агенти. Тук имаше хора, достойни за Спарта, и хора, достойни за каторга. Повечето бяха свирепи фанатици и честни хора. Жирондата чрез устата на Инар122, временен председател на Конвента, бе казала чудовищни думи: „Пазете се, парижани. Няма да остане камък върху камък от вашия град и един ден хората ще търсят мястото, където е бил Париж“. Тези думи създадоха Епископата. Хора, както вече казахме, от всички народности, бяха почувствували необходимостта да се сплотят около Париж. Симурден се беше присъединил към тази група.
Групата се бореше с реакционерите. Тя се беше родила от тази обществена необходимост от насилие, която е опасната и загадъчна страна на революциите. Изпълнен с тази сила, Епископатът веднага зае своето място. При вълненията в Париж Комуната стреляше с топове, а Епископатът биеше тревога.
С непримиримата си наивност Симурден вярваше, че е справедливо всичко, което е в служба на истината, това именно го правеше годен да оглавява крайните партии. Мошениците чувствуваха, че е честен, и бяха доволни. Престъпниците се ласкаят, когато ги оглавява честен човек. Това малко ги притеснява, но им е приятно. Архитект Палоа, който се бе възползувал от разрушаването на Бастилията, като продаваше камъните й за своя сметка, и който, натоварен да баданоса килията на Луи XVI, се беше престарал и покрил стените с решетки, окови и белезници; Гоншон123, съмнителният оратор от предградието Сент-Антоан, у когото по-късно бяха намерени разписки; Фурние124, Американеца, който на 17 юли бе стрелял срещу Лафайет125 с пистолет, купен, както разправяха, от самия Лафайет; Анрио126, излязъл от приюта Бисетр127, който е бил лакей, шарлатанин, крадец и шпионин, преди да стане генерал и да насочи оръдия срещу Конвента; Ларейни128, бившият главен викарий на департамента Шартр, който бе заменил требника си с вестника „Татко Дюшен“129 — всички тия хора Симурден респектираше и особено в някои моменти, за да възпре най-лошите да вилнеят, достатъчно бе те да почувствуват пред себе си като спирачка този страшен, непоколебим, чистосърдечен човек. По този начин Сен-Жюст ужасяваше Шнайдер130. Същевременно мнозинството от Епископата, които бяха предимно буйни, но добри бедни хора, вярваше в Симурден и го следваше. Негов викарий, или ако искате да го наречем адютант, беше републиканският свещеник Данжу131, когото народът обичаше заради високия му ръст и наричаше Дългия абат. Симурден можеше да разполага както си иска с този безстрашен вожд, наречен „генерал Пик“, и със смелчага Трюшон, наречен Големия Никола, който бе пожелал да спаси госпожа дьо Ламбал132 и дори й бе подал ръка, за да прекрачи труповете, но не можа да успее поради жестоката шега на бръснаря Шарло.
118
Темида — богиня на правосъдието в древногръцката митология, изобразявана с превръзка на очите и с везни в ръка.
119
Епископат — организация на левите якобинци, свързана тясно с плебейските маси на Париж; помещавал се в бившето здание на парижката епископия, откъдето взел и името си.
120
Гара, Доминик-Жозеф (1749–1833) — деец от Великата френска революция, член на Учредителното събрание и на Конвента; бил министър на правосъдието, а също и на вътрешните работи (1793). Сенатор при Наполеон.
121
Брауншвайг, Карл, херцог (1735–1806) — немски княз и генерал; през 1792 г. бил главнокомандуващ на австро-пруските войски, нахлули във Франция; обърнал се с ултиматум към революционна Франция, което довело до събитията от 10 август 1792 г. Претърпял поражение в битката при Валми.
122
Инар, Аври-Максимен (1755–1825) — френски политически деец, член на Законодателното събрание и на Конвента. При Наполеон получил титлата барон.
124
Фурние, Клод, по прякор Американеца (1745–1825) — деец от Великата френска революция, якобинец.
125
Лафайет, Мари-Жозеф, маркиз дьо (1757–1834) — френски генерал и политически деец, взел участие във войната за независимост в САЩ, за което бил наречен „герой на двете части на света“. Във Франция участвувал в революциите от 1789 и 1830 г.
126
Анрио, Франсоа (1761–1794) — деец от Великата френска революция, якобинец, началник на парижката национална гвардия. Екзекутиран заедно с Робеспиер.
127
Бисетр — приют за стари и душевно болни хора (XVII–XVIII в.), разположен в селцето Вал-дьо-Марн.
130
Шнайдер, Ейлож (1756–1794) — френски епископ, отказал се от сана си и присъединил се към революцията. Бил обществен обвинител при Революционния трибунал.
131
Данжу, Жан-Пиер (1760–1832) — деец от Великата френска революция, якобинец, член на Конвента.
132
Ламбал, Мари-Терез-Луиз, принцеса дьо (1749–1792) — близка на кралица Мари-Антоанет. Екзекутирана поради обвинение в организиране на контрареволюционен заговор.