Да добавим и още нещо: Симурден бе видял как оживяло детето, неговият ученик. Осиротяло още съвсем малко, детето заболяло тежко. При тази смъртна опасност Симурден бдял над него ден и нощ; наистина лекарят лекува, но болногледачът спасява и Симурден спасил детето. Така че неговият ученик беше задължен не само за образованието, възпитанието и научните познания, но му беше задължен за оздравяването и здравето си. Неговият ученик му дължеше не само способността си да мисли, но му дължеше и възможността да живее. Ние обожаваме тия, които ни дължат всичко; Симурден обожаваше това дете.
Настъпила естествената в живота раздяла. Обучението свършило, Симурден трябвало да напусне детето, станало вече момък. С каква студенина и неосъзната жестокост стават тия раздели! Колко спокойно родителите уволняват наставника, който оставя мислите си в това дете, и кърмачката, която оставя у него своите жизнени сокове. След като му платили и го уволнили, Симурден излязъл от висшето общество и се върнал долу при народа; затворила се бе преградата между големите и малките; младият благородник, още от рождение офицер и изведнъж произведен в чин капитан, заминал в някакъв гарнизон; скромният наставник, който в душата си бил вече непокорен свещеник, побързал да слезе отново в онова мрачно приземие на църквата, наречено низше духовенство; и Симурден изгуби от погледа си своя ученик.
Революцията беше започнала; споменът за съществото, което той бе направил човек, продължаваше да тлее като огън в него, скрит, но неугаснал въпреки неизмеримостта на обществените събития.
Хубаво е да изваеш статуя и да й вдъхнеш живот; още по-хубаво е да обработиш един ум и да му вдъхнеш истината. Симурден бе Пигмалион138 на една душа.
Духът може да има дете.
Този ученик, това дете, този сирак беше единственото в света същество, което той обичаше.
Но, дори и като обичаше така силно, беше ли уязвим този човек?
Ще видим.
Книга втора
Кръчмата на улица „Паун“
I
Минос, Еак и Радамант139
На улица „Паун“ имаше една кръчма, която наричаха кафене. Това кафене имаше задна стая, която днес е историческа. Тук именно понякога се срещаха почти тайно хора с такава власт и толкова много охранявани, че не се решаваха да си говорят публично. Тук на 23 октомври 1792 година между Планината140 и Жирондата141 бе разменена прочутата целувка. Пак тук Гара, макар да не признава това в своите „Мемоари“, бе дошъл да се осведоми през оная злокобна нощ, когато, след като бе оставил Клавиер на безопасно място на улица „Бон“, спря колата си на Пон-Роял, за да чуе как камбаните бият тревога.
На 28 юни 1793 година трима мъже се бяха събрали около една маса в тази задна стая. Столовете им не се допираха; всеки бе седнал на една от страните на масата, четвъртата страна бе оставена свободна. Беше около осем часа вечерта; по улиците още бе светло, но в задната стая беше тъмно и една лампа-кинкет, окачена на тавана, разкош за онова време, осветяваше масата.
Първият от тия трима мъже беше бледен, млад, сериозен, с тънки устни и студен поглед. Едната му буза правеше нервен тик, който навярно му пречеше да се усмихва. Беше напудрен, с ръкавици, изчеткан, закопчан; по светлосиния му фрак нямаше нито една гънка. Носеше пристегнати на коленете панталони от ясножълт плат, бели чорапи, висока връзка, плисирано жабо, обувки със сребърни катарами. Другите двама бяха — единият някакъв гигант, другият някакво джудже. Високият беше небрежно облечен в широк фрак от алено сукно, с разтворена яка и развързана връзка, която падаше под жабото; жакетът му беше с изпокъсани копчета, обут бе в ботуши с препънати кончови, а косата му бе съвсем щръкнала, макар че личеше, че скоро е била фризирана и намазана; цяла грива имаше в перуката му. По лицето му се виждаха следи от дребна шарка, между веждите — гневна бръчка, в краищата на устата — гънка, която говореше за доброта, устните му бяха дебели, зъбите — едри, юмрукът — хамалски, погледът — блестящ. Дребният беше жълтолик човек, който, седнал, изглеждаше безформен; главата му беше килната назад, очите му бяха кървясали, бузите — като оловносиви плочи върху лицето, мазните прави коси — завързани с кърпа, така че не се виждаше челото, а устата му беше огромна и страшна. Той носеше дълги панталони, топлинки, жилетка, която някога е била от бял сатен, а над тази жилетка — топла горна дреха, в гънките на която се очертаваше нещо твърдо и право, приличащо на кама.
138
Пигмалион — легендарен гръцки скулптор от Кипър, създал статуята на Галатея и полюбувал се на творението си. По негова молба богинята Афродита съживила Галатея и Пигмалион се оженил за нея.
139
Минос, Еак и Радамант — от гръцката митология: Минос, легендарен цар на Крит, син на Зевс и Европа, съдия в царството на мъртвите; заедно с Еак, син на Зевс и нимфата Егина, са известни със своята справедливост, а Радамант, син на Зевс и Европа, е известен с мъдростта си.
140
Планината (la Montagne) — така се наричала лявата демократическа групировка в Конвента, представляваща партията на якобинците, понеже нейните представители — монтанярите — заемали горните места в заседателната зала.
141
Жиронда — вж.бел. към стр. 30: Жирондинци — през периода на Великата френска революция представители на политическата групировка (фактически партия) Жиронда, наречена така поради това, че най-видните дейци били избрани в Законодателното събрание, а след това в Конвента от този департамент. Те защищавали интересите предимно на републиканската търговска и земевладелска буржоазия. Лидери: Ж. П. Брисо, П. В. Вернийо, Ж. А. Кондорсе и др. Първоначално жирондинците влизали в състава на Якобинския клуб и се борели против абсолютизма. Отделянето от лявото крило на якобинците станало от есента на 1791 г., когато жирондинците започнали пропаганда за незабавна война против коалицията на феодално-монархическите държави в Европа. Жирондинците разчитали да разширят по този начин границите на Франция и да завземат нови пазари, а също така да отвлекат народните маси от класовата борба. След свалянето на монархията жирондинците, които заемали ръководно положение в Конвента, дошли на власт и се опитали да спрат развитието на революцията, като се изказвали против републиканската форма на управление. През октомври 1792 г. били изключени от Якобинския клуб и постепенно се превърнали в консервативна и контрареволюционна сила. Народното въстание през юни 1792 г. съборило властта на жирондинците. Съюзявайки се с всички контрареволюционни сили, те се опитвали да разпалят гражданска война против якобинците, като инспирирали убийството на Марат, но бунтовете им в Нормандия и Южна Франция през юни 1793 г. били смазани. След преврата на 9–10 термидор (27–28 юли 1794 г.) жирондинците станали една от най-войнствуващите сили на контрареволюцията.