Романът завършва с потресаващата по своя трагизъм сцена на последния разговор между Симурден и Говен и наказването на последния. За последен път, както в евангелската тайна вечеря (уподобяването на този разговор с тайната вечеря не е случайно: наказването на Говен според мисълта на Юго е изкупление на вината му пред републиката и същевременно изкупление на неизбежната жестокост на революцията), учителят и ученикът разчупват заедно хляб и пият от една чаша, за последен път говорят за това, на което и двамата са посветили живота си. Едва в този трагичен момент учителят смирено вниква в проповедта на ученика, разбиращ, че е виновен пред лицето на настоящето и е длъжен да заплати за тази вина с живота си. Но Говен съгласно концепцията на Юго е прав пред лицето на бъдещето, когато човек ще смъкне веригите на невежеството, жестокостта и предразсъдъците и свободно ще разпери криле под слънцето на свободата на човечността. Говен и Симурден са „двата полюса на истината“ — непримиримостта, необходима днес, и милосърдието, което ще стане възможно утре. Самоубийството на Симурден е признаване от писателя на моралната правота на Говен. В един от вариантите на романа Симурден казва пред смъртта си: „Има две неща, на които сме длъжни да се подчиняваме: законът и справедливостта. Законът иска смъртта на Говен, а справедливостта — моята.“
И така във финала на романа и Лантенак, и Симурден, и Говен се оказват като че ли в положението на герои от трагедиите на Корней, с тази разлика, че, поставени пред същия избор както Родриго и Полиент, предпочитат своята страст пред дълга, нравствения идеал пред политическите убеждения. Трагичният финал на „Деветдесет и трета година“ звучи като призив да не се забравят във великата борба за всеобщото добро страданията на отделния човек, да се пази човешкото в човека в критическите исторически ситуации и същевременно като свидетелство за неизбежната противоречивост на позицията на буржоазно-либералния художник в оценката на революцията.
Проблематиката на романа на В. Юго, написан преди повече от сто години по горещите следи на Комуната, възвестила зората на новата революционна ера, не е загубила своята актуалност за нас, хората на XX век. В наше време, когато борбата между старото и новото поражда кървави катаклизми, въпросите за отношението към революцията, за съотношението на морала и политиката, нравствената отговорност на революционера и границите на политическото действие звучат особено остро. Тези въпроси се пречупват различно в произведенията на френските писатели от пламенния Р. Ролан, изминал пътя от позицията „над схватката“ към признаването на революцията, до мнозина прогресивни френски художници на днешния ден, създаващи незабравими образи на борците за свобода и щастие на народа.
Последният роман на В. Юго не е остарял, не се е превърнал в литературен паметник, в застинала картина на отдавна отишли си лица и събития. Той се възприема в наши дни като етично завещание на великия художник, живо драматично свидетелство за постоянните търсения на истините и пътищата, водещи човечеството към социална справедливост и хармония.5
М. Добродеева
Първа част
В морето
Книга първа
Содрейската гора
В последните дни на май 1793 година един от парижките батальони, докарани в Бретан от Сантер6, претърсваше страшната Содрейска гора в Астиле. Войниците не бяха повече от триста, защото батальонът беше оредял през тази сурова война. Бе по времето, когато след Аргон, Жемап и Валми7 от първия парижки батальон, който наброяваше шестстотин доброволци, бяха останали двадесет и седем души, от втория — тридесет и три, и от третия петдесет и седем. Време на епични битки.
Батальоните, изпратени от Париж във Вандея, наброяваха деветстотин и дванадесет души. Всеки батальон имаше три оръдия. Те бяха набързо съставени. На 25 април, когато Гойе8 беше министър на правосъдието, а Бушот9 министър на войната, секцията „Добър съвет“ бе предложила да се изпратят батальони от доброволци във Вандея; членът на Комуната Любѐн беше направил доклада; на 1 май Сантер беше готов да изпрати дванадесет хиляди войници, тридесет полски оръдия и един артилерийски батальон. Тия набързо съставени батальони бяха така добре сформирани, че днес служат за образец; според техния състав се комплектуват пехотните роти; те промениха старото съотношение между броя на войниците и броя на подофицерите.
5
Статията и обяснителните бележки в края на книгата са взети от съветското издание на романа на френски език: Victor Hugo. Quatre vingtrelse, Editions du Progrès, Moscou.
6
Сантер, Антоан-Жозеф (1752–1809) — политически деец от Великата френска революция, началник на националната гвардия в Париж (1792–1793), дивизионен генерал във Вандея.
7
Аргон, Жемап и Валми — места, където републиканските войски победили австро-пруските през 1792 г.
8
Гойе, Луи-Жером (1746–1830) — френски политически деец и адвокат, член на Законодателното събрание и на правителството на Директорията, неин последен директор. След преврата на 18 брюмер се отказал от политическа дейност.
9
Бушот, Жан-Батист-Ноел (1754–1840) — френски политически деец, якобинец, военен министър (1793–1794), проявил голяма енергия при снабдяването на революционните войски с продоволствие и боеприпаси.