На 28 април Парижката комуна10, беше дала на доброволците на Сантер следното нареждане: „Никаква милост! Никаква пощада!“ В края на май от дванадесетте хиляди, тръгнали от Париж, осем хиляди бяха мъртви.
Батальонът, навлязъл в Содрейската гора, беше нащрек. Войниците не бързаха. Гледаха едновременно надясно и наляво, пред себе си и зад себе си; Клебер11 е казал: „Войникът има око и на гърба си“. Отдавна вървяха. Колко ли бе часът? Свършваше или започваше денят? Трудно бе да се определи, защото винаги ти се струва, че бързо се свечерява в тия толкова диви гъсталаци и че никога не е светло в тази гора.
Содрейската гора беше трагична. В тия сечища още през ноември 1792 година гражданската война започна престъпленията си; свирепият куц Мускетон беше излязъл от тия зловещи дебри; броят на извършените тук убийства караше косата да настръхва. Няма по-страшно място. Войниците навлизаха предпазливо; навсякъде имаше цветя; навред трептяща стена от клони, от които лъхаше очарователната свежест на листовина; слънчевите лъчи пробиваха тук-таме тоя зелен мрак; по земята гладиоли, блатни перуники, полски нарциси, малки цветенца, предвестници на хубаво време, пролетни шафрани пъстрееха и красяха дебелия килим от растителност, в който имаше всички видове мъх, като се започне от тоя, дето прилича на гъсеница, и се стигне до оня, който прилича на звезда. Войниците напредваха крачка по крачка, мълчаливо, като предпазливо отстраняваха трънаците. Птиците чуруликаха над щиковете.
Содре беше от ония гъсти гори, в които преди, в мирните времена, се правеше нощен лов на птици, а сега — лов на хора.
Сечището бе изцяло от брези, букови и дъбови дървета; земята беше равна; мъхът и тревата гъсти, поглъщащи шума от стъпките на хората; никакъв път или пък губещи се пътеки; див чимшир, трънкосливки, папрати, прегради от тръни и високи къпини; невъзможно да видиш човек от десет крачки. Понякога в листака прелиташе някоя чапла или водна кокошка, които показваха, че наблизо има блата.
Крачеха. Вървяха напосоки, неспокойни, съмнявайки се, че ще намерят това, което търсеха.
От време на време откриваха следи от лагеруване, огнища, отъпкана трева, дървени кръстове, окървавени клони. Тук бяха варили чорба, там е имало богослужение, оттатък са превързвали рани. Но изчезнали бяха тия, които са минали. Къде ли бяха? Доста далече може би? А може би се крият тук, съвсем близо, с пушка в ръце? Гората изглеждаше пустинна. Батальонът удвои предпазливостта си. Пустотата буди недоверие. Никого не виждаха — още една причина да се съмняват повече. Бяха в гора с лошо име.
Възможно бе да има засада.
Тридесет гренадири, командувани от един сержант, изпратени да разузнават, вървяха на доста голямо разстояние от батальона. Батальонната лавкаджийка ги придружаваше. Лавкаджийките с удоволствие се присъединяват към авангардите. Излагат се на опасност, но ще видят поне нещо. Любопитството е една от формите на женската храброст.
Изведнъж войниците от тази малка авангардна група изтръпнаха като ловци, наближили бърлога на дивеч. Бяха чули някакво дихание сред един гъсталак и като че ли забелязаха раздвижване на листата. Войниците си направиха знак.
Когато разузнавачите търсят или дебнат, няма нужда офицерите да се намесват; това, което трябва да се направи, се извършва от само себе си.
За по-малко от минута мястото, в което бяха забелязали движение, бе обкръжено, обръч от насочени пушки го заобиколи; тъмният център на гъсталака бе взет на прицел от всички страни наведнъж и войниците с пръст на спусъка, не изпускайки от очи съмнителното място, чакаха заповедта на сержанта, за да започнат да стрелят.
Обаче лавкаджийката се бе осмелила да погледне през шубрака и в момента, в който сержантът щеше да извика: „Огън!“, тази жена извика: „Стой!“
И като се обърна към войниците:
— Не стреляйте, другари!
Тя се вмъкна в сечището. Другите я последваха.
И наистина там имаше някой.
В дъното на гъсталака, край една от ония малки, кръгли полянки, образувани от огнищата на въглищарите, когато горят корените на дърветата, в една яма с клони, нещо подобно на леговище от листа, разтворено като алков на легло, една жена седеше върху мъха и на гърдите й сучеше детенце, а върху коленете й имаше две руси главички на две заспали деца.
11
Клебер, Жан-Батист (1753–1800) — френски генерал, влязъл като доброволец в революционната армия, командувал войските във Вандея и на Рейн. През египетската кампания (1798–1799) бил командуващ войските след заминаването на Наполеон за Франция.