Читать онлайн "Деветдесет и трета година" - Гюго Виктор - RuLit

Без да говорим за политическото вълнение, само като се погледне архитектурата, тази зала предизвикваше някакво изтръпване. Тя смътно напомняше за бившия театър, за украсените с гирлянди ложи, за тавана в лазурен и пурпурен цвят, полилея с бляскавите висулки, свещниците с диамантени отблясъци, тапетите в тъмносин цвят, изобилието на амурчета и нимфи по завесата и драпериите, цялата кралска и галантна идилия в рисунки, скулптура и позлата, която е изпълвала с усмивка това строго място, където навсякъде се виждаха тия груби, прави ъгли, студени и остри като стомана; нещо подобно на Буше267, гилотиниран от Давид.

Който видеше Събранието, не мислеше повече за залата. Който видеше драмата, не мислеше повече за театъра. Нищо по-безформено и по-възвишено. Плеада герои, стадо от подлеци. Диви зверове в планина, влечуги в блато. Тук гъмжаха, бутаха се с лакти, провокираха се, заплашваха се, сражаваха се и живееха всички тия борци, които днес са вече привидения.

Вдясно жирондинците, легон мислители; вляво монтанярите, група атлети. От едната страна Брисо, който бе получил ключа на Бастилията; Барбару, на когото се подчиняваха марсилците; Кервелеган268, които разполагаше с Бресткия батальон, разквартируван в предградието Сен-Марсо; Жансоне, който установи превъзходството на депутатите над генералите; фаталният Гюаде269, на когото една нощ в Тюилри кралицата бе показала спящия престолонаследник; Гюаде бе целунал челото на детето, но бе заповядал да отрежат главата на бащата: Сал270, лъжливият издайник на интимните връзки на монтанярите с Австрия; Сийри, еднокракият на десницата, както Кутон беше безкракият на левицата; Лоз-Дюпре271, който, наречен от един журналист „негодник“, покани същия журналист на обед, като му каза: „Зная, че «негодник» просто значи човек, който не мисли като нас“; Рабо-Сент-Етиен, който бе започнал своя Алманах за 1790 година с думите: „Революцията завърши“; Кинет272, един от тия, които смъкнаха Луи XVI; янсенистът273 Камю274, който съставяше гражданската конституция на духовенството, който вярваше в чудесата на дякона Парис275 и който всяка вечер се кланяше на едно разпятие, високо седем стъпки, закачено на стената в стаята му; Фоше, свещеникът, който бе участвувал във въстанието на 14 юли заедно с Камий Демулен276; Инар, който извърши престъпление, като каза: „Париж ще бъде разрушен“ в същия момент, когато Брауншвайг казваше: „Париж ще бъде изгорен“; Жакоб Дюпон277, първият, който извика: „Аз съм атеист“ и на когото Робеспиер отговори: „Атеизмът е аристократичен“; Ланжюине278, твърда, прозорлива и храбра бретонска глава; Дюкос279 — Евриал280 на Боайе — Фонфред281; Ребеки282 — Пилад283 на Барбару; Ребеки беше подал оставката си, защото не били още гилотинирали Робеспиер; Ришо284, който се бореше против несменяемостта на секциите; Лазурс, който бе изрекъл убийствената сентенция: „Горко на признателните нации!“ и който на прага на ешафода трябваше да се опровергае с надменните думи, отправени към монтанярите: „Ние умираме, защото народът спи, а вие ще умрете, защото народът ще се събуди“; Бирото285, който стана причина да се отмени неприкосновеността и по този начин несъзнателно наточи ножа на гилотината и за самия себе си; Шарл Билет, който за успокоение на съвестта си казваше: „Не желая да гласувам под заплахата на ножа“; Луве, авторът на „Фоблаз“, който завърши живота си като книжар в Пале-Роял заедно с Лодойска, която седеше на тезгяха; Мерсие, авторът на „Парижка картина“, който бе извикал: „Всички крале са почувствували върху плещите си 21 януари“; Марек, който бе много загрижен за „охраната на бившите граници“; журналистът Кара, който, качвайки се на ешафода, каза на палача: „Мъчно ми е да умра. Бих желал да видя продължението“; Виже286, който сам себе си наричаше „гренадир от втори батальон на Майена и Лоара“ и който, заплашен от трибуните на публиката, извика: „Искам още при първия ропот на трибуните ние всички да се оттеглим оттук и да тръгнем към Версай със сабя в ръка!“; Бюзо, който умря от глад; Валазе, сложил край на живота си със собствената си кама; Кондорсе, който трябваше да загине в Бур-ла-Рейн, преименуван Бур-Егалите, издаден от Хораций287, чиято книга бе в джоба му; Петион, чиято съдба го бе орисала да бъде обожаван от тълпата през 1792 година и да бъде разкъсан от вълците през 1794 година; още двадесет други — Понтекулан288, Марбоз289, Лидон, Сен-Мартен290, Дюсо, преводачът на Ювенал291 и участник в похода срещу Хановер, Боало292, Бертран293, Лестер-Бове294, Льосаж295, Гомер296, Гардиен297, Менвиел298, Дюплантие299, Лаказ300, Антибул301 и начело един Барнав302, който се наричаше Вернийо.