— Марат, не е необходимо в Конвента; достатъчно е в Комитета на общественото спасение.
— Целта ще се постигне — добави Монто, — ако Комитетът на общественото спасение разлепи декрета из всички общини във Вандея и даде два-три хубави примера.
— С глави на големци — подзе Шабо. — Генералски.
Марат изръмжа:
— Наистина това ще бъде достатъчно.
— Марат — подзе пак Шабо, — иди в Комитета на общественото спасение и лично им кажи това.
Марат го погледна право в очите, което не бе приятно дори за Шабо.
— Шабо — каза му той, — Комитетът на общественото спасение е Робеспиер; аз не ходя при Робеспиер.
— Аз ще отида — каза Монто.
— Добре — каза Марат.
На другия ден беше изпратена по всички направления една заповед на Комитета на общественото спасение, който нареждаше във всички градове и села на Вандея да се разлепи и строго да се изпълнява декретът за смъртно наказание на всеки, който окаже съдействие при бягство на злодеи и пленени бунтовници.
Този декрет бе само първата крачка; Конвентът трябваше да отиде още по-далече. Няколко месеца след това, на 11 брюмер година II (ноември 1793 година), след като град Лавал отвори вратите си на вандейците бегълци, Конвентът издаде декрет, по силата на който ще се разрушава и срива до основи всеки град, който даде убежище на бунтовници.
От своя страна кралете в Европа с манифест на Брауншвайгския херцог, написан по внушение на емигрантите и редактиран от маркиз дьо Линон, интендант на Орлеанския херцог, заявиха, че ще бъде разстрелян всеки французин, заловен с оръжие в ръце, и че Париж ще бъде сринат наравно със земята, ако падне дори един косъм от главата на краля.
Диващина срещу варварство.
Трета част
Във Вандея
Книга първа
Вандея
I
Горите
По това време в Бретан имаше седем страшни гори. Вандея е бунтът на свещеника. Този бунт имаше за съучастник гората. Тъмните сили взаимно се подпомагат.
Седемте тъмни гори на Бретан бяха: гората Фужер, която прегражда пътя между Дол и Авранш; гората Пренсе, която има окръжност осем левги; гората Пемпон прорязана от урви и потоци, почти непроходима откъм Беньон, но с удобен проход за отстъпление към град Конкорне, база на роялистите; гората Рен, откъдето се чуваше тревожният камбанен звън на републиканските енории, винаги многобройни близо до градовете; в тази гора именно Пюизе загуби Фокар429; гората Машкул, където Шарет властвуваше като див звяр гората Гарнаш, която принадлежеше на фамилиите Тремуй, Говен и Роан; гората Броселианд, която принадлежеше на феите.
Един аристократ от Бретан се именуваше Господарят на Седемте гори. Това бе виконт дьо Фонтене, бретонски принц.
Защото наистина имаше бретонски принц, различен от френския принц. Мъжете от рода Роан бяха бретонски принцове. Гарние дьо Сент в своя доклад до Конвента, направен на 15 нивоз430 година II, именува по следния начин принц дьо Талмон: „Капет на разбойници, владетел на Мен и на Нормандия“.
Историята на бретонските гори за периода от 1792 до 1800 година би трябвало да бъде самостоятелна и да влезе като легенда в огромната авантюра на Вандея.
В историята има истина, в легендата — също. Легендарната истина има по-друг характер от историческата истина. Легендарната истина е измислица, която изхожда от действителността. Впрочем историята и легендата имат една и съща цел — от преходния човек да изобразят безсмъртния човек.
Вандея не може да бъде напълно обяснена, ако легендата не допълни историята; историята я представя цялостно, а легендата подробно.
Нека кажем, че Вандея заслужава този труд. Вандея е някакво чудо.
Тази война на Невежите, толкова глупава и толкова бляскава, толкова ужасна и толкова великолепна, опустоши Франция, но и стана нейна гордост. Вандея е рана, която е и слава.
В известни часове човешкото общество има свои загадки, загадки, които за мъдреците са светлина, а за невежите са мрак, насилие и варварство. Философът не се решава да обвинява. Той има предвид смущението, което предизвикват трудностите. Трудностите не минават, без да хвърлят някаква сянка под себе си, както облаците.
За да разбере Вандея, човек трябва да си представи следния антагонизъм: от едната страна френската революция, от другата страна бретонският селянин. Пред тия несравними събития — огромна заплаха едновременно за всички облаги, гневен пристъп на цивилизацията, насилия на разярения прогрес, извънредно голямо по размери и непонятно подобрение — бе изправен този улегнал и своеобразен дивак, този човек със светли очи и дълги коси, който преживява само с мляко и кестени, който не вижда по-далече от своя сламен покрив и междата на своята нива, който различава всяко съседно село по звука на камбаната му, който използува водата само за пиене, който е облечен с кожен жакет с копринени шарки, занемарен, а пък извезан, който татуира дрехите си, както неговите прадеди келтите431 са татуирали лицата си, който уважава като господар своя палач, който говори един мъртъв език, погребващ мисълта му, който подкарва с остен воловете си, който точи косата си, който плеви черното си жито и меси елдовите си питки, който боготвори най-напред своето рало, а после баба си, който вярва в Пресветата дева и в Бялата дама, който благочестиво се прекланя пред олтара, а също така и пред тайнствения висок камък, извисен в пущинака, който в полето е орач, в морето рибар, в гората бракониер, който обича своите крале, своите сеньори, своите свещеници и своите въшки, който може с часове да се вслушва в морето, застанал замислен, мрачен и неподвижен край пустинния бряг.
431
Келти — древни племена от индоевропейската раса, обитавали Западна и Централна Европа; по-късно се разселили в Бретан, Белгия, Северна Испания, Англия, Ирландия, където се слели с тамошните народи; след покоряването на тези земи от римляните келтите се романизирали и загубили своя език, следи от който са се запазили най-вече в Бретан и Ирландия.