Беше много опасно човек да излезе непредпазливо между живите, да се изрови без причина. Защото можеше да попадне между краката на някоя армия в поход. Страшни гори; двойни капани. Сините не смееха да влязат, белите не смееха да излязат.
IV
Техният живот под земята
В тия подземия за зверове мъжете скучаеха. Понякога нощем, с голям риск, те излизаха и отиваха да потанцуват на съседни поляни. Или пък се молеха, за да убиват времето. „Всеки ден — казва Бурдоазо — Жан Шуан ни караше да прехвърляме молитвените броеници.“
Беше почти невъзможно, когато настъпеше сезонът, да спреш тия от Долен Мен да отидат на Празника на жътвата. Някои биваха обземани от своеобразни идеи. Дени, наречен Сечипланина, се преобличаше като жена и отиваше на представление в Лавал; след това се прибираше в дупката си.
Същите хора, когато влизаха в бой, внезапно падаха убити и заменяха карцера с гроба.
Понякога те повдигаха капака на своята дупка и се вслушваха дали има бой някъде далече; с ухо следяха сражението. Стрелбата на републиканците беше равномерна, стрелбата на роялистите беше разпръсната; това ги ориентираше. Ако огънят на войсковата част изведнъж прекъснеше, това означаваше, че роялистите са претърпели поражение; ако неравномерната стрелба продължаваше и се отдалечаваше към хоризонта, това беше знак, че роялистите побеждават. Белите винаги преследваха; сините — никога, тъй като този край беше враждебно настроен срещу тях.
Тия подземни бойци бяха прекрасно осведомени. Нямаше нищо по-бързо и нищо по-загадъчно от техните съобщителни средства. Те бяха разрушили всички мостове, бяха разглобили всички каруци и все пак намираха начин да си кажат всичко и да се предупредят за всичко. Съобщителни пунктове бяха установени от гора до гора, от село до село, от чифлик до чифлик, от колиба до колиба, от храсталак до храсталак.
Всеки глуповат на вид селянин, движещ се по пътя, можеше да носи телеграми, скрити в кухата си тояга.
За да ходят от единия до другия край на Бретан, бившият член на Учредителното събрание Боетиду451 ги снабдяваше с нов модел републикански паспорти, на които трябваше само да се впише името на притежателя. Такива паспорти този изменник имаше цели купища. Невъзможно беше да ги заловят. „Тайни, посветени на четиристотин хиляди души, бяха свято пазени“ — пише Пюизе452.
Изглежда, че този четириъгълник, затворен на юг от линията Сабл — Туар, на изток от линията Туар — Сомюр и от реката Туе, на север от Лоара и на запад от океана, имаше единна нервна система, така че която и точка на тази земя да се засегнеше, всичко се разтърсваше. За миг само новината излетяваше от Ноармутие до Люсон и в лагера Луе научаваха какво става в лагера Кроа-Морнно. Би могло да се каже, че птиците помагаха. На 7 месидор година III Хош писа: „Човек би повярвал, че тия хора имат телеграф.“ Това бяха кланове като в Шотландия. Всяка енория имаше свой вожд. Моят баща е водил тази война и затова аз мога да говоря за нея.
V
Техният живот през войната
Повечето от тях имаха само копия. В изобилие имаше ловни пушки. Няма по-умели стрелци от бракониерите на Бокаж и контрабандистите на Лору. Те бяха необикновени, страшни и храбри бойци. Заповедта за мобилизирането на триста хиляди души накара да бият тревога камбаните на шестстотин села. Пожарът пламна изведнъж по всички точки. Поату и Анжу избухнаха в един и същ ден. Нека кажем, че първият грохот се чу в пущинака Кербадер още на 8 юли 1792 година, един месец преди 10 август. Ален Ределер453, забравен днес, беше предшественик на Ларошжаклен и на Жан Шуан. Роялистите, заплашвайки със смъртно наказание, мобилизираха всички мъже, годни да носят оръжие. Те реквизираха впрегатния добитък, колите, храните. Веднага Сапино454 събра три хиляди войници, Катлино — десет хиляди, Стофле — двадесет хиляди, а Шарет стана господар на Ноармутие. Виконт Сепо455 разбунтува Горен Анжу, Шевалие Дийози — Антр-Вилен-е-Лоар, Тристан Отшелника456 — Долен Мен, бръснарят Гастон — град Гемене, а абатът Берние457 — всичко останало. Малко се искаше, за да се надигнат всички. В дарохранителниците на кюретата роялисти, „заклетите свещеници“, както им казваха, поставяха голяма черна котка, която неочаквано изскачаше оттам по време на богослужението. „Това е дяволът!“ — викаха селяните и целият кантон въставаше. Огнено дихание излизаше от изповедалните. За да нападат ненадейно и устремно сините и за да прескачат ровове и ями, те си служеха с прът, дълъг петнадесет стъпки, наречен „мертек“, оръжие за бой и за бягство. В разгара на боевете, когато нападаха обкръжилите ги републикански войски, всички селяни падаха на колене, щом срещнеха на бойното поле някакъв кръст или параклис, и започваха да се молят под картеча; едва след като свършеха молитвите си, останалите живи се надигаха и се хвърляха срещу неприятеля. Какви гиганти, уви! Те зареждаха пушките си тичешком — талантливи бойци. Обаче лесно ги караха да вярват в небивалици; свещениците им показваха други свещеници, на които бяха зачервили вратовете с пристегната връв, като им казваха: „Това са възкръснали след гилотинирането!“ Те уважаваха рицарството; отдаваха почести на Феск, републикански знаменосец, когото бяха съсекли, без той да изпусне знамето си. Тия селяни знаеха и да се присмиват; свещениците републиканци, които се бяха оженили, те наричаха „хора, които хвърлили расото, а после и гащите“. Отначало те се страхуваха от оръдията, а после се нахвърляха върху тях с тояги и ги пленяваха. Те плениха първо едно хубаво бронзово оръдие, което кръстиха „Мисионера“, а после едно старо оръдие от религиозните войски, на което бяха гравирани гербът на Ришельо и образът на дева Мария; него пък нарекоха „Мари-Жан“. Когато загубиха Фонтене, те загубиха и „Мари-Жан“; около това оръдие паднаха, без да мръднат, шестстотин селяни; после си възвърнаха Фонтене само за да си възвърнат „Мари-Жан“; развеждаха оръдието, покрито с кралското знаме и с цветя, като караха минаващите да го целуват. Но две оръдия бяха малко. Стофле бе взел „Мари-Жан“; Катлино от ревност се отправи към Пен-ан-Манж, атакува Жале и плени трето оръдие; Форе
454
Сапино (1736–1793) — един от главните вождове на вандейските бунтовници, убит в бой; между ръководителите на бунта бил и неговият племенник Шарл-Анри дьо Сапино (1760–1829).
455
Виконт Сепо, Мари-Пол-Александър (1769–1821) — един от главните ръководители на вандейските бунтовници.