458 атакува Сен-Флоран и плени четвърто. Двама други водачи, Шуп и Сен-Пол, направиха нещо по-хубаво: те издялаха от трупи на отсечени дървета топове и чучула-артилеристи и с тази артилерия, на която от сърце се смееха, принудиха сините да се изтеглят от Марьойл. Това бе тяхното велико време! По-късно, когато Шабло разби Ламарсониер, бягащите селяни оставиха на опозореното бойно поле тридесет и две английски оръдия. Тогава Англия издържаше френските принцове и „изпращаше средства на негово височество“, както писа Нансиа459 на 10 май 1794 година, „защото бяха казали на господин Пит, че благоприличието го изисквало“. Мелине460 пише в един доклад от 31 март: „Лозунгът на бунтовниците е: «Да живеят англичаните!»“ Селяните се спираха, за да грабят. Тия набожни хора бяха крадци. Диваците имат пороци. По-късно от тази именно слабост ги възпира цивилизацията. Пюизе пише в том II на страница 187: „Много пъти аз спасявах град Плелан от грабеж.“ И по-нататък, на страница 434, той избягва да влезе в Монфор: „Направих едно отклонение, за да избягна разграбването на якобинските къщи.“ Бунтовниците обраха Шоле; те опразниха Шалан. След като не успяха да влязат в Гранвил, те опустошиха Вил-Дийо. Те наричаха „якобински отрепки“ планинските жители, присъединили се към сините, и по-жестоко ги унищожаваха от другите. Те като войниците обичаха да убиват в бой и като разбойниците да колят мирното население. Изпитваха удоволствие да разстрелват „дебеланковците“, тоест буржоата, и наричаха това „отговяване“. Във Фонтене един от техните свещеници, кюрето Барботен, съсече един старец със сабята си. В Сен-Жермен-сюр-Ил461 един от техните вождове, благородник при това, уби с пушечен изстрел прокурора на общината и му взе часовника. В Машкул те избиваха редовно по тридесет републиканци на ден в продължение на пет седмици; редицата от тридесет души наричаха „молитвена броеница“. Нареждаха ги с гръб към изкопана яма и ги разстрелваха; понякога застреляните падаха още живи в ямата; но въпреки това ги заравяха. Такива деяния ние видяхме и по-късно. На Жубер, председателя на околията, отразяха китките на двете ръце. На пленените републиканци поставяха специално изковани белезници, които режеха ръцете им. После ги убиваха публично на площадите под звуците на ловджийски рогове. Шарет, който се подписваше „Братство“, шевалието Шарет, който като Марат носеше на главата си кърпа, завързана над самите му вежди, изгори град Порник заедно с жителите му, затворени в къщите. По същото време Карие беше страшен. На терора се отвръщаше с терор. Бретонският бунтовник беше облечен почти като гръцкия въстаник — къса куртка, пушка през рамо, гамаши, широки панталони, подобни на фустанела, вандеецът приличаше на клефт462. Анри дьо Ларошжаклен, на двадесет и една година, тръгна на война с тояга и чифт пистолети. Вандейската армия наброяваше сто петдесет и четири дивизии. Те обсаждаха по всички военни правила; три дни държаха обсаден Бресюир. Един разпети петък десет хиляди селяни обстрелваха град Сабл с нажежени гюллета. Само за един ден успяха да разрушат четиринадесет републикански лагера от тинье до Курбвейл. Под високата крепостна стена на Туар се е водил следният знаменит диалог между Ларошжаклен и един млад селянин: „Карл! — Тук съм. — Наведи раменете си, за да се кача на тях. — Готово. — Дай пушката си. — Вземете я.“ И така Ларошжаклен скочил в града и без стълби превзели кулите, които бил обсадил Дюгесклен463. Те предпочитаха куршум вместо луидор. Те плачеха, когато от техния поглед изчезваше родната им камбанария. Да бягат им беше лесно; в такива случаи вождовете казваха: „Хвърлете дървените си обуща, пазете пушките си!“ Когато свършваха боеприпасите, прочитаха молитвите си и се промъкваха в барутните складове на републиканската артилерия; по-късно д’Елбе искаше муниции от англичаните. При наближаването на неприятеля вандейците скриваха ранените си във високите жита или в гъстите папрати, свършеше ли схватката, отиваха да ги приберат. Нямаха униформи. Дрехите им се окъсваха. Селяни и благородници се обличаха с каквито дрипи намерят. Роже Мулиние464 носеше тюрбан и хусарски мундир, взети от склада за облекло в театъра на град Флеш; Шевалие дьо Бовилие465 беше облечен в прокурорска тога, на главата си носеше вълнено кепе, а над него някаква женска шапка. Всички носеха бял шарф и бял пояс; чиновете се различаваха по джуфките. Стофле имаше червена джуфка; Ларошжаклен имаше черна джуфка; Вемпфан466, който бе полужирондинец, но не напусна Нормандия, носеше на ръката си лента като каработите в Кан. В техните редици имаше жени — госпожа Лескюр, която по-късно стана госпожа дьо Ларошжаклен; Терез дьо Молиан, любовницата на Ларуари, която изгори списъка на енорийските вождове; младата и красива госпожа дьо Ларошфуко, която със сабя в ръка се шегуваше със селяните при обсадата на голямата кула на замъка Пюи-Русо, и тази Антоанет Адамс, наречена Шевалие Адамс, толкова храбра, че когато я заловиха, я разстреляха права от уважение. Това героично време беше жестоко. Хората бяха разярени. Госпожа дьо Лескюр нарочно подкарваше коня си върху падналите след боя републиканци; „мъртви са“ — казваше тя; а може би са били само ранени. Понякога мъжете изменяха, но жените — никога. Госпожица Фльори от Френския театър остави Ларуари и отиде при Марат, но от любов. Доста началници бяха също така невежи като войниците; господин дьо Сапино не знаеше правописа; той пишеше: „ние ште имаме на нашта страна“. Вождовете се мразеха един друг; началниците от блатата викаха: „Долу тия от високите места!“ Кавалерията им беше малобройна и трудно се сформираше. Пюизе пише: „Всеки от тия хора, който ми е дал от все сърце двамата си сина, веднага охладнява, ако му поискам да ми даде един от своите коне.“ Вили, коси, стари и нови пушки, бракониерски ножове, ръжени, криваци с железни обковки и с пирони — това бяха техните оръжия; някои от тях носеха на шия кръст, изработен от две кости на мъртвец. Те нападаха с оглушителни викове, внезапно изскачаха отвсякъде, от горите, от хълмовете, от храстите, от изровените пътища, разпръсваха се, тоест образуваха полукръг, убиваха, унищожаваха, сразяваха като мълния и изчезваха. Когато преминаваха през републикански град, те отсичаха Дървото на свободата, изгаряха го и танцуваха около огъня. Обичаха да действуват нощем. Вандеецът имаше за правило да напада неочаквано. Извървяваха мълчаливо петнадесет левги, и то без да смачкат нито тревичка зад себе си по пътя. Паднеше ли нощта, след като военният съвет на вождовете определи мястото на сутрешното нападение на републиканските постове, те зареждаха пушките си, прочитаха набързо молитвата си, сваляха дървените си обуща и в дълги колони тръгваха през горите, стъпвайки с боси крака по тревата и мъха, без шум, без глъч и без дихание. Поход на котки в мрака.
вернуться
Форе — един от вождовете на вандейските бунтовници.
вернуться
Нансиа — един от агентите на френската аристократическа емиграция в края на XVIII и началото на XIX в.
вернуться
Мелине, Франсоа (1738–1793) — френски политически деец, член на Конвента, жирондинец.
вернуться
Клефт — борец за свобода в Гърция, хайдутин.
вернуться
Дюгесклен, Бертран (ок. 1315–1380) — френски пълководец произхождащ от бретонската аристокрация, герой през Стогодишната война.
вернуться
Роже Мулиние — един от вождовете на вандейските бунтовници.
вернуться
Шевалие дьо Бовилие — един от вождовете на вандейските бунтовници.
вернуться
Вемпфан, Луи–Феликс, барон дьо (1744–1814) — френски генерал, конституционен монархист, командувал армията на жирондинците, воюваща против якобинците; претърпял поражение, избягал и се скрил до преврата на 18 брюмер.