Имаше две Вандеи: голямата, която водеше войната в горите, и малката, която водеше войната в храстите; тази именно отсянка разделя Шарет от Жан Шуан. Малката Вандея беше наивна, голямата беше покварена; малката струваше повече. Шарет бе удостоен с титлата маркиз, с чин генерал-лейтенант от кралските армии и с „Големия кръст“ на ордена „Сен-Луи“; Жан Шуан си остана Жан Шуан. Шарет бе по-близко до бандита, Жан Шуан — до рицаря.
А великодушните вождове като Боншан, Лескюр и Ларошжаклен се лъжеха. Великата католическа армия беше едно безразсъдно усилие; нейната гибел беше неизбежна; може ли човек да си представи една стихия да атакува Париж, една коалиция от села да обсади Пантеона, една шайка от коледари и певци на псалми да заглуши „Марсилезата“, тълпата с дървени обуща да се нахвърли върху легиона на разума? При градовете Маис и Савене това безумие бе наказано. На Вандея бе невъзможно да премине Лоара. Тя можеше всичко, но не и да прескочи тази преграда. Гражданската война не прави завоевания. Да се премине Рейн, значи, да се допълни славата на Цезар и да се увеличи тая на Наполеон; преминаването на Лоара убива Ларошжаклен.
Истинската Вандея е Вандея в дома си; там тя е повече от неуязвима, тя е неуловима. Вандеецът във Вандея е контрабандист, земеделец, войник, пастир, бракониер, партизанин, козар, звънар, селянин, шпионин, убиец, клисар, горски звяр.
Ларошжаклен е Ахил472, Жан Шуан е Протей473.
Вандея не успя. Други бунтове бяха сполучливи, например този в Швейцария. Има разлика между бунтовника в планината като швейцареца и бунтовника в гората като вандееца — подчинявайки се на гибелното влияние на средата, първият се бие в името на някакъв идеал, вторият се бие за предразсъдъци. Единият хвърчи, другият пълзи. Единият се сражава за човечеството, другият — за самотата; единият иска свобода, другият иска уединение; единият защищава общината, другият — енорията. „Общини! Общини!“ — викаха героите в битката ври Мора. Единият е свикнал с пропастите, другият — с блатата; първият е рожба на потоците и разпенените води, вторият е рожба на застоялите води, които разпространяват треската; над главата на единия е лазурното небе, над главата на другия — гъсталакът; единият е във висините, другият — в сянката.
Съвсем различно възпитават върховете и низините.
Планината е крепост, гората е засада; първата вдъхновява към смелост, втората — към хитрост. Древността поставяше боговете по върховете, в сатирите в храсталаците. Сатирът е дивак, получовек, полузвяр. Свободните страни имат Апенини, Алпи, Пиренеи, Олимп. Парнас е връх. Монблан беше гигантският помощник на Вилхелм Тел474; в съдържанието на индийските поеми, възпяващи безкрайните борби на разума срещу мракобесието, навсякъде изпъкват Хималаите. Гърция, Испания, Италия и Хелвеция имат за символ планината; Кимерия475, Германия или Бретан имат за символ гората. Гората е жестока.
Характерът на местността съветва човека в много негови постъпки. Тя е по-голям съучастник, отколкото се предполага. Пред някои диви пейзажи има опасност да се оправдае човекът и да се обвини природата; чувствува се смътното предизвикателство на природата; понякога пустинята е опасна за човешката съвест, особено за слабо просветената съвест; съвестта може да бъде величава, това създава Сократ476 и Исус; тя може да бъде нищожна, това създава Атрей477 и Юда. Дребната съвест бързо се превръща във влечуго; сенчестите гори, къпините, тръните, блатата под клоните са опасни свърталища за нея; там тя попада под тайнственото влияние на лоши убеждения. Оптическите измами, необяснимите видения, спонтанните уплахи от времето или мястото хвърлят човека в онзи полурелигиозен, полуживотински страх, който поражда в мирно време суеверието, а в бурните размирни години — насилието. Халюцинациите осветяват с факел пътя на убийството. Бандитът изпада в някакво умопомрачение. Чудотворната природа действува двойствено — възхищава големите умове и ослепява диваците. Когато човек е невежа, когато пустинята е призрачна, мракът на самотата се прибавя към мрака на ума; и оттам се разтварят бездни в човека. Някои скали, някои оврази, някои сечища, някои злокобни светли лъчи, блеснали привечер през дърветата, тласкат човека към безумни и жестоки постъпки. Може почти да се твърди, че има злодейски места.
472
Ахил — един от най-прочутите герои на древногръцките легенди. Герой от Троянската война, възпят в „Илиадата“; загинал от стрелата на Парис, която насочил Аполон.
473
Протей — в древногръцката митология морско божество, син на Нептун, притежаващо дар да пророкува и способност да мени външния си облик.
474
Вилхелм Тел — герой на народна швейцарска легенда от XIV в., селянин, който отказал да се поклони на шапката на австрийския ерцхерцог, окачена на площада на градчето Алторф. За това наместникът Геслер му заповядал да стреля в ябълка, поставена на главата на неговия син. Тел пронизал ябълката със стрела. Бил хвърлен в затвора, избягал и убил ерцхерцога.
475
Кимерия — древна страна на брега на Азовско море, населена с племена, завоювали през VII в. пр.н.е. Лидия (Мала Азия).
476
Сократ (470–399 пр.н.е.) — древногръцки философ, учението на когото стигна до нас в „Диалози“ на Платон и „Спомени“ на Ксенофонт.
477
Атрей — в древногръцката легенда микенски цар, мразещ своя брат Фиест. Той го поканил на пир, където поднасяли ястия, приготвени от убитите от него синове на Фиест. Боговете проклели Атрей и неговите потомци — Атридите.