Симурден гледаше Говен. Неописуема радост озаряваше окървавеното му лице.
Говен падна на колене пред ранения и извика:
— Учителю мой!
— Твой баща — каза Симурден.
V
Капката студена вода
Не бяха се виждали от много години, но сърцата им не се бяха разделяли; познаха се, сякаш се бяха срещали вчера.
В кметството на Дол бяха набързо обзавели лазарет. Настаниха Симурден на легло в една малка стая до общата зала, в която бяха ранените. Хирургът, който заши раната, прекрати излиянията между двамата мъже, като каза, че трябва да оставят Симурден да спи. Впрочем и Говен беше повикан да уреди тия хиляди неща, които са и задължение, и грижа на победителя. Симурден остана сам; но не заспа; беше го обзела двойна треска — трепереше от раната, трепереше и от радост.
Той не спеше, но и не чувствуваше, че е буден. Нима бе възможно? Мечтата му се бе изпълнила. Симурден беше от тия хора, които не вярват, че имат шанс, а ето че бе ощастливен. Намери Говен. Беше се разделил с него, когато той бе дете, сега го намери вече мъж; намери го израснал, опасен, храбър. Намери го тържествуващ, тържествуващ от името на народа. Във Вандея Говен беше опората на революцията и именно той, Симурден, беше издигнал този стълб за републиката. Този победител беше негов ученик. Тази млада фигура, предназначена може би за пантеона на републиката, излъчваше неговата мисъл, мисълта на Симурден; неговият ученик, детето на неговия дух, беше вече герой и скоро щеше да се прослави; на Симурден му се струваше, че вижда собствената си душа, претворена гениално. Беше видял с очите си как Говен воюва, както Хирон483 бе видял Ахил да се сражава. Загадъчна връзка между свещеника и кентавъра, защото и свещеникът е някакъв получовек.
Всички случки от това приключение и безсънието от раната изпълваха Симурден с някакво тайнствено опиянение. Пред него се извисяваше една млада, великолепна съдба и дълбоката му радост беше още по-голяма, защото имаше власт над тази съдба; още един успех като този, на който току-що бе свидетел, и Симурден трябваше да каже само една дума, за да повери републиката на Говен цяла армия. Нищо не заслепява така силно, както изумлението пред сбъдналите се мечти. По това време всеки бленуваше за някаква военна слава; всеки искаше да направи някого генерал: Дантон искаше да направи Вестерман, Марат искаше да направи Росиньол, Ебер искаше да направи Ронсен; Робеспиер искаше да се отърве от всички тия хора. „А защо не Говен?“ — казваше си Симурден и мечтаеше. Безкрайността беше пред него; той скачаше от едно предположение на друго; всички пречки изчезваха; стъпи ли веднъж човек на тази стълба, не може да се спре, започва безкрайно изкачване, тръгва от земята и стига до звездите. Един именит генерал е само командир на армии; един велик вожд е в същото време и духовен командир; Симурден мечтаеше Говен да стане велик вожд. И вече му се струваше, защото в мечтите всичко става бързо, че вижда Говен в океана да прогонва англичаните, на Рейн да наказва северните крале, в Пиренеите да отблъсква испанците, в Алпите да призовава Рим към въстание. Симурден беше човек с два образа — единият беше нежен, другият мрачен; сега и двата образа бяха доволни; защото неумолимият човек беше негов идеал, а виждаше Говен едновременно великолепен и страшен. Симурден мислеше за всичко, което трябваше да бъде разрушено, преди да се започне новият строеж, и затова си казваше: „Сега не е време за разнежване.“ Говен ще достигне „върха“, както казваха тогава. Симурден си представяше как Говен с броня от светлина и с метеорен блясък на челото смазва мракобесието, разтворил мощните, съвършени криле на справедливостта, разума и прогреса и вдигнал в ръка меча; ангел, но ангел изтребител.
Когато почти се бе захласнал в тия мечти, Симурден чу през полуотворената врата разговора, който се водеше в съседната голяма стая на лазарета; той позна гласа на Говен; този глас, въпреки дългата раздяла, винаги бе звучал в ушите му, а сега мъжественият глас напомняше за детския глас. Той се вслуша. Имаше шум от стъпки. Говореха войници:
— Командирю, този е човекът, който стреля във вас. Без някой да го види, той пропълзял в една изба. Ние го намерихме. Его го.
И след това Симурден чу следния разговор между Говен и човека:
— Ранен ли си?
— Чувствувам се доста добре, можете да ме разстреляте.
— Сложете този човек на легло. Превържете го, грижете се за него, излекувайте го.
— Аз искам да умра.
— Ще живееш. Ти поиска да ме убиеш в името на краля; аз ще те помилвам в името на републиката.